Мистерията на жертвата предизвика някаква промяна в начина му на мислене. Той продължаваше да отстрелва патици в снежното небе и се гордееше с точността си; ала отвъд гордостта се спотайваше чувство, което смътно долавяше, но не можеше да удържи. Всяка свалена птица носеше в стомаха си камъчета от земи, ненанесени на картата.
Сетне той се насочи на юг — отплава с „Маюмба“ от Ливърпул за Канарските острови и западното крайбрежие на Африка. Корабните пиянства продължаваха, но боевете вече се водеха само на масата за бридж и дъската за крибидж. Ако съжаляваше, че е сменил моряшките ботуши и раздърпаното облекло на китоловец с позлатените копчета и официалната униформа на пътническия кораб, то поне женската компания го утешаваше. Една вечер дамите му погодиха номер, като сгънаха чаршафа му така, че да не може да простре крака на леглото; на другата вечер той не пропусна да си отмъсти, като пъхна в нощницата на една от тях летяща риба.
Завърна се на сушата помъдрял и с опит. Откри лекарска практика в Саутсий. Стана масон, приет в трета степен на ложата „Феникс“ номер 257. Ръководеше портсмътския отбор по крикет и го смятаха за един от най-сигурните играчи на спортната асоциация в Хампшър. Доктор Пайк, приятел от боулинг клуба в Саутсий, му пращаше пациенти; застрахователната компания „Грешъм“ го наемаше за медицински прегледи.
Един ден доктор Пайк се консултира с Артър за някакъв млад пациент, който наскоро се бе преселил в Саутсий заедно с овдовялата си майка и по-голямата си сестра. Беше чиста любезност — от пръв поглед личеше, че Джак Хокинс страда от церебрален менингит, с който не би се справила цялата медицинска общност, камо ли Артър. Не допускаха клетника в нито един хотел или пансион; тогава Артър предложи да го вземе като постоянен пациент в собствения си дом. Хокинс бе само с един месец по-възрастен от своя благодетел. Въпреки стотиците чаши билкова отвара състоянието му бързо се влоши; той изпадна в делириум и потроши всичко в стаята. След броени дни издъхна.
Артър огледа този труп по-внимателно, отколкото онова восъчно бледо нещо от своето детство. По време на медицинското си обучение бе почнал да забелязва, че в лицата на мъртвите често има повече надежда — сякаш товарът и напрежението на живота отстъпваха място на някакво висше умиротворение. Науката го обясняваше с посмъртното отпускане на мускулите; но в дъното на душата си той се питаше дали това е цялото обяснение. Мъртвите хора също носеха в себе си камъчета от земи, ненанесени на картата.
Погребалното шествие от дома му до гробището на Хайланд Роуд се състоеше от една-единствена карета. Докато пътуваха, рицарските чувства на Артър бяха разбудени от гледката на облечените в черно сестра и майка, останали в един чужд град съвсем сами, без мъжка закрила. Когато вдигна воала, Луиза се оказа плаха кръглолика девойка със сини очи, придобиващи понякога морскозелен оттенък. След благоприличен период на изчакване Артър получи разрешение да я посети.
Най-напред младият лекар обясни, че островът — защото макар да не личеше, Саутсий беше остров — може да се представи като комплект от китайски пръстени: открито пространство в центъра, после средният пръстен на града и след това външният пръстен на морето. Разказа й за каменистата почва и бързото прореждане на водата през нея; за ефикасността на санитарните съоръжения, построени от сър Фредерик Брамуел; за славата на града като целебно място. Последното предизвика у Луиза внезапна мъка, която тя бързо прикри с въпроси за Брамуел. И узна много за този достоен инженер.
След като основите бяха положени по такъв начин, дойде време да инспектират местата отблизо. Посетиха двата кея, където сякаш по цял ден свиреха военни оркестри. Гледаха тържествен парад на моравата пред губернаторския дворец и военни демонстрации в парка; наблюдаваха с бинокъл националния боен флот, закотвен в далечината край нос Спитхед. Разхождаха се по крайбрежния булевард и Артър й сочеше един по един всички бойни трофеи и военни мемориали. Тук руско оръдие, там японска мортира, навсякъде паметни плочи и обелиски в чест на моряци и пехотинци, загинали из всички кътчета на империята и по всички възможни начини — от жълта треска, корабокрушение или коварен удар на индийски бунтовници. Тя се питаше дали лекарят не страда от прекалена склонност към мрачното, но за момента реши, че неговото изострено любопитство съответства на физическата му неуморност. Той дори я отведе с конски трамвай до Кралската фабрика за провизии да се запознаят с производството на сухари — от чувалите с брашно до нощвите и пещта, където топлината превръщаше тестото в сувенири, които посетителите гризяха на излизане.