На два пъти след сватбата писа на сър Артър. През последната военна година почина баща му; през едно студено майско утро го погребаха близо до вуйчо Компсън, на десетина метра от църквата, където бе служил над четирийсет години. Джордж имаше чувството, че сър Артър — след като е срещал баща му — би искал да знае; в отговор получи лаконични съболезнования. Но няколко месеца по-късно прочете във вестника, че синът на сър Артър, Кингсли, е бил ранен край река Сома и в това изтощено състояние станал както мнозина други жертва на инфлуенцата. Само две седмици преди да се подпише примирието. Отново му писа — като син, загубил баща си, до баща, загубил сина си. Тоз път получи по-дълго писмо. Кингсли се оказа последен в един дълъг печален списък. Съпругата на сър Артър загубила брат си през първата седмица от войната. Племенникът му Оскар Хорнънг бил убит в боевете при Ипър заедно с още един племенник. Съпругът на сестра му Лоти загинал още през първия ден в окопите. И още, и още. Сър Артър изброяваше всички свои близки и близките на съпругата си. Но в заключение изразяваше увереност, че те не са загубени, а само чакат в отвъдното.
Джордж вече не се смяташе за религиозен. Ако все още запазваше нещо християнско, то не се дължеше на останките от синовно благочестие, а на братската обич. Посещаваше църквата, защото така доставяше радост на Мод. Колкото до отвъдното, смяташе да почака и да види. Прекомерно благочестивите му внушаваха подозрения. В „Гранд Хотел“ малко се стресна, когато сър Артър заговори тъй страстно за религиозните си чувства, които едва ли имаха нещо общо с истинската тема на разговора. Но това поне подготви Джордж за бъдещата вест, че неговият благодетел е станал запален спиритист и възнамерява да посвети на движението цялото си останало време и енергия. Мнозина здравомислещи хора бяха дълбоко потресени. Ако сър Артър, същинският идеал за английски джентълмен, се бе посветил на дребнобуржоазни неделни суеверия с група приятели, те навярно нямаше да протестират. Но сър Артър просто не беше такъв. Щом вярваше в нещо, искаше и всички други да вярват. Това бе открай време негова сила и негова слабост. Отвсякъде се посипаха подигравки, нахални вестникарски заглавия питаха ПОЛУДЯЛ ЛИ Е ШЕРЛОК ХОЛМС? На всяка лекция на сър Артър идваха противници от какъв ли не сорт — йезуити, плимътски братя, гневни материалисти. Само преди седмица епископ Барне от Бърмингам атакува „фантастичните видове вярвания“, процъфтяващи напоследък. Християнската наука и спиритизмът били фалшиви учения, които „подтикват лековерните да възраждат отдавна мъртви идеи“, прочете Джордж. Но нито подигравките, нито църковните упреци можеха да възпрат сър Артър.
Макар да изпитваше инстинктивно недоверие към спиритизма, Джордж не се присъедини към атаките срещу него. Не се смяташе за компетентен по тия въпроси, но знаеше кой е верният избор между епископ Барне от Бърмингам и Артър Конан Дойл. Спомняше си — и това бе един от паметните му мигове, който би искал един ден да сподели със своята съпруга — края на онази първа среща в „Гранд Хотел“. Изправиха се да се сбогуват, сър Артър, естествено, се извиси над него и този грамаден, могъщ, благ човек го погледна в очите и каза: „Не мисля, че си невинен. Не вярвам, че си невинен. Знам, че си невинен.“ Думите бяха нещо повече от поема, нещо повече от молитва, те представляваха истина, в която щеше да се разбие лъжата. Щом сър Артър казваше, че знае нещо, тогава според адвокатското мислене на Джордж търсенето на доказателства автоматично падаше върху противника.
Той взе автобиографията на сър Артър „Спомени и приключения“, дебел тъмносин том, публикуван преди шест години. Книгата както винаги се разтвори на страница 215. „През 1906 година — зачете Джордж, — съпругата ми почина след дълго боледуване… За известно време след тия мрачни дни бях неспособен да се съсредоточа върху работата, докато изведнъж случаят «Ейдълджи» дойде да насочи енергията ми в съвсем неочаквано русло.“ Джордж винаги изпитваше леко смущение от това начало. То сякаш намекваше, че неговият случай е дошъл в удобен момент и странните му особености са се оказали тъкмо необходимото, за да извлекат сър Артър от бездната на отчаянието; сякаш той би реагирал другояче — или изобщо не би реагирал, — ако първата лейди Конан Дойл не бе починала неотдавна. Нечестно ли беше това твърдение? Дали не задълбаваше твърде много в една обикновена фраза? Но нали точно това правеше през всеки ден от професионалния си живот — четеше внимателно. А сър Артър несъмнено пишеше за внимателни читатели.