После всички стават на крака за любимия химн на движението „Води ни, блага светлина“. Джордж долавя в пеенето някаква разлика, но отначало не схваща каква. „Укрепи нозете ми; не моля да видя/далечната гледка; една крачка ми стига.“ За момент го разсейват думите, които не изглеждат особено подходящи за спиритизма — доколкото му е известно, привържениците на движението отправят очи именно към далечната гледка и описват прецизно всяка стъпка до нея. Сетне той насочва вниманието си от думите към начина. Да, самото пеене е различно. В църква хората пеят химни тъй, сякаш наново се запознават със стихове, познати отпреди месеци или години — стихове, съдържащи тъй утвърдени истини, че не се нуждаят от доказателства, нито дори от обмисляне. Тук в гласовете звучи прямота и свежест; а също и радост, преливаща в страст, която би стреснала повечето свещеници. Всяка дума се произнася като току-що открита истина, която трябва да се отпразнува и спешно да стигне до другите. За Джордж всичко това изглежда крайно неанглийско. И възхитително, признава си плахо той. „… додето/нощта отмине/и с утрото се усмихнат тия ангелски ликове,/що отдавна обичам и загубих до днес.“
Когато химнът свършва и всички отново сядат, Джордж помахва приветствено с ръка на съседката си — лекичко, неопределено и съвсем скромно, ала все пак нещо, което не би сторил в църква. Тя отвръща с усмивка, изпълваща цялото й лице. В нея няма нищо нарочно, няма и нищо мисионерско. Не личи и следа от самодоволство. Усмивката просто казва: да, това е сигурно, правилно и радостно.
Джордж е впечатлен, но и леко шокиран — радостта му вдъхва подозрения. Рядко я е срещал в живота. В детството му имаше нещо, наречено удоволствие и обикновено съпровождано от прилагателни като „греховно“, „тайно“ или „забранено“. Единствените разрешени удоволствия се връзваха неизменно с думата „прости“. Колкото до радостта, тя напомняше за ангели с арфи и истинското й място бе в рая, не на земята. Нека радостта няма граници — така казваха хората, нали? Но Джордж знае от опит, че радостта винаги е строго ограничена. Колкото до удоволствието, той познава едно удоволствие: да изпълниш дълга си — към семейството, към клиентите и понякога към Бога. Но никога не е вършил повечето неща, доставящи удоволствие на сънародниците му — да пие бира, да танцува, да играе футбол и крикет; още по-малко пък ония неща, които би срещнал, ако се бе оженил. Никога не ще срещне жена, която подскача като младо момиче, приглажда косата си и изтичва да го посрещне.
Мистър Е. У. Оутън, някогашен горд председател на първото голямо събрание, пред което сър Артър е говорил за спиритизма, казва, че никой друг не обединява тъй пълно всички достойнства на британския характер: храброст, оптимизъм, вярност, съчувствие, великодушие, правдивост и обич към Бога. След него мистър Ханън Суофър си спомни как преди по-малко от две седмици сър Артър, макар и смъртно болен, се изкачи с усилие по стъпалата на вътрешното министерство да настоява за отмяна на Закона срещу вещиците, който злонамерени хора се опитват да използват против медиумите. Това бе неговият последен дълг, а той винаги си оставаше верен на дълга. Тази черта си личеше във всеки аспект от живота му. Мнозина познават Дойл писателя, Дойл драматурга, Дойл пътешественика, Дойл боксьора, Дойл състезателя по крикет, който някога изкара от игра великия У. Дж. Грейс. Но по-велик от всички останали бе онзи Дойл, който се бореше за правда, когато страдаха невинни хора. Именно благодарение на неговото влияние бе прокаран законът за обжалването на наказателни дела. Именно този Дойл тъй триумфално подкрепи каузите на Ейдълджи и Слейтър.
Чувайки името си, Джордж инстинктивно свежда поглед, после гордо вдига глава и крадешком се оглежда. Жалко, че отново го включват в двойка с онзи долен и неблагодарен престъпник; но все пак може съвсем заслужено да се порадва, че изричат името му по този тържествен повод. Мод също ще е доволна. Поглежда по-открито съседите си, но мигът е отминал. Те гледат напрегнато мистър Суофър, който е преминал към още един Дойл, по-велик дори от бореца за правда. Най-великият Дойл е онзи човек, който през скръбните военни дни даде на жените в страната утешително доказателство, че любимите им не са мъртви.