Сега ги молят да станат за две минути мълчание в памет на великия човек. Докато се изправя, лейди Конан Дойл хвърля кратък поглед към празния стол до себе си, после тя и синът й застават от двете страни на стола, отправили очи към залата. Шест — осем? десет? — хиляди души отвръщат на погледа им от галерията, от балкона, от многоетажните ложи, от широката дъга на първите редове и от арената. В църква хората биха свели глави с притворени очи, за да си спомнят покойника. Тук няма подобна дискретност и самовглъбеност: откровеното съчувствие се изразява с прям поглед. Джордж има чувството, че и мълчанието е друго, по-различно. Официалното мълчание е почтително, сериозно, често целенасочено тъжно; тук мълчанието е действено, изпълнено с нетърпеливо очакване и дори страст. Когато свършва, Джордж осъзнава, че то е имало тъй странна власт над него, та почти е забравил за сър Артър.
Мистър Крейз се връща пред микрофона.
— Тази вечер — обявява той, докато многохилядната публика сяда — ще предприемем един изключително дързък експеримент благодарение на смелостта, която ни вдъхна нашият лидер. Сред нас има жена с усет за духове, която ще се опита да сподели с нас усещанията си от тази трибуна. Една от причините да се колебаем дали да го извършим пред тъй огромна аудитория е, че подобно начинание налага на медиума ужасяващо напрежение. При събиране на десет хиляди души върху него се фокусира страховита мощ. Тази вечер мисис Робъртс ще се опита да ни опише някои конкретни приятели, но за пръв път прави такъв опит пред тъй грамадна тълпа. Можете да й помогнете със своите вибрации, докато пеете следващия химн „Отвори очите ми, за да зърна истината“.
Джордж никога не е присъствал на сеанс. Всъщност никога не е протягал длан на циганка гледачка, никога не е плащал две пени, за да седне пред кристална топка на панаира. Само глупец или изостанал туземец би повярвал, че гънките по ръката или чаените листенца в чашата разкриват каквото и да било. Готов е да уважава увереността на сър Артър, че духът оцелява и след смъртта; може би дори приема, че при определени обстоятелства такъв дух може да се свърже с живите. Готов е да допусне, че може да има нещо в телепатичните експерименти, които сър Артър описва в автобиографията си. Но все някъде трябва да тегли чертата. Тегли я например, когато хората карат мебели да подскачат, когато загадъчно бият камбани и в мрака изникват фосфоресциращите лица на мъртвите, когато призрачни ръце оставят отпечатъци върху разтопен восък. Джордж смята всичко това за очевидна измама. Как да се удържи от подозрението, че най-добрите условия за общуване с духовете — спуснати завеси, изгасени лампи, хора, хванати за ръце, за да не могат да станат и да проверят какво става — са и най-добрите условия за процъфтяване на шарлатанството? Колкото и да му е мъчно, той смята сър Артър за лековерен. Чел е, че американският илюзионист Хари Худини, с когото сър Артър се запознал в Съединените щати, предложил да възпроизведе всеки ефект, предизвикан от професионалните медиуми. В много случаи оставял почтени хора от публиката да го завържат здраво, но когато изгасвали лампите, винаги успявал да се освободи и да удря камбани, да вдига шум, да размества мебели и да сътворява ектоплазма. Сър Артър не приел предизвикателството на мистър Худини. Не отрекъл, че илюзионистът може и да постигне подобни резултати, но предпочитал своето тълкование за тази способност — мистър Худини всъщност притежавал духовни сили, чието съществуване твърдоглаво отхвърлял.
Когато химнът привършва, към микрофона пристъпва крехка жена с къса черна коса, облечена в дълга роба от черен сатен. Това е мисис Естел Робъртс, любимият медиум на сър Артър. Атмосферата в залата сега е по-напрегната дори и от двеминутното мълчание. Мисис Робъртс стои и лекичко се полюшва с наведена глава и сплетени пръсти. Всички очи са приковани в нея. Бавно, съвсем бавно тя започва да вдига глава; после ръцете й се разделят, плъзват настрани, а бавното полюшване продължава. Най-сетне тя проговаря.
— Сред нас има огромен брой духове. Притискат ме изотзад.
И наистина изглежда така — тя сякаш едва устоява на невидим натиск от няколко посоки.
За известно време не се случва нищо освен познатото вече люшкане и напора на невидими сили. Жената вдясно от Джордж шепне: