— Тя чака да се появи Червения облак.
Джордж кимва.
— Това е нейният дух водач — добавя съседката.
Джордж не знае какво да каже. Това тук изобщо не е неговият свят.
— Мнозина от водачите са червенокожи индийци. — Жената млъква за миг, после добавя с усмивка: — Индианци, искам да кажа.
Чакането е също тъй действено, както и тишината преди малко; хората в залата сякаш притискат крехката фигура на мисис Робъртс с не по-малка сила от духовете. Напрежението расте и залитащата жена разтваря крака по-широко, като че за да запази равновесие.
— Те напират, напират, много от тях са нещастни, залата, светлините, светът, който предпочитат… младеж с тъмна коса, заресана назад, с униформа и войнишки колан, той има послание… жена, майка, три деца, едното от тях сега е с нея в отвъдното… възрастен джентълмен с гола глава, бил е лекар недалеч оттук, тъмносив костюм, преминал внезапно след страховита злополука… бебе, да, момиченце, починало от инфлуенца, тъгува за братята си, единият се казва Боб, и за родителите си… Престани! Престани! — извиква внезапно мисис Робъртс и с протегнати ръце сякаш отблъсква струпаните зад нея духове. — Прекалено са много, гласовете им се преливат, мъж на средна възраст с тъмно палто, живял дълги години в Африка… той има послание… беловласа старица, която споделя тревогите ви и иска да знаете…
Джордж слуша откъслечните описания на тълпата от духове. Остава с впечатлението, че всички те настояват за внимание, боричкат се да предадат своите послания. В ума на Джордж незнайно откъде — освен може би като реакция срещу цялото това демонстративно напрежение — изниква подигравателен и логичен въпрос. Ако това наистина са духове на английски мъже и жени, преминали в отвъдното, то нима не знаят как да се подредят на опашка? Ако са стигнали до по-възвишено състояние, защо сега се превръщат в разпасана паплач? Ала едва ли би споделил тази мисъл със съседите си по ложа, които са се привели напред и стискат здраво бронзовия парапет.
— … мъж с двуреден костюм между двайсет и пет и трийсет години, който има послание… момиче, не, две сестри, починали внезапно… възрастен джентълмен над седемдесетте, живял в Хертфордшър…
Списъкът продължава и от време на време някое кратко описание предизвиква задавено ахване в далечно кътче на залата. Чувството на очакване наоколо става трескаво и претоварено; в него има и нещо страховито. Джордж се пита какво ли е да бъдеш избран сред многохилядната тълпа от свой близък покойник. Пита се дали повечето хора не биха предпочели това да се случи в тишината на затъмнена стаичка за сеанси. Или изобщо да не се случва.
Мисис Робъртс отново замлъква. Сякаш глъчката около нея е поотслабнала за момент. Сетне изведнъж ясновидката вдига дясната си ръка и посочва към дъното на редиците, в противоположния край спрямо Джордж.
— Да, там! Виждам го! Виждам духовната форма на млад войник. Той търси някого. Търси джентълмен почти без коса.
Както всички останали, Джордж трескаво се взира, почти готов да види наистина призрака, и в същото време търси с поглед плешивия джентълмен. Мисис Робъртс вдига длан да закрие очите си, сякаш волтовите дъги на прожекторите смущават способността й да различи духовната форма.
— Той изглежда на около двайсет и четири. Униформа в тютюнев цвят. Строен, добро телосложение, тънки мустачки. Ъгълчетата на устните леко провисват. Отишъл си е внезапно.
Мисис Робъртс млъква и леко свежда глава като адвокат, поемащ записка от помощника си.
— Дава като време на прехода 1916 година. Определено ви нарича „чичо“. Да, „чичо Фред“.
На един от последните редове се изправя плешив мъж, кимва и също тъй бързо сяда, сякаш не е сигурен как точно да постъпи.
— Говори за брат Чарлс — продължава ясновидката. — Така ли е? Иска да знае дали леля Лилиан е с вас. Разбирате ли?
Този път мъжът не става, само енергично разтърсва глава.
— Казва ми, че имало годишнина, рожден ден на брат му. Някакви тревоги у дома. Не бива да се тревожите. Посланието продължава… — Сетне мисис Робъртс изведнъж залита, сякаш нещо грубо я е блъснало отзад. Тя се обръща и крещи: — Добре де! — Протяга ръце, като да отблъсне нещо невидимо. — Добре, казах!
Но когато пак се извръща към залата, става ясно, че контактът с войника е прекъснат. Ясновидката закрива лицето си с длани — пръстите притискат челото, палците под ушите, сякаш опитва да си възстанови необходимото душевно равновесие. Накрая отдръпва длани и разперва ръце.
Този път духът е на жена между двайсет и пет и трийсет години, чието име започва с Дж. Преминала отвъд, докато раждала малко момиченце, което си отишло заедно с нея. Мисис Робъртс оглежда предните редове, като че следи движението на невидима майка с пеленаче в ръцете, търсеща изоставения си съпруг.