Ясновидката бавно продължава да върти глава, ръката й сочи все същото ниво и Джордж изпитва по-силен страх, отколкото през онзи ден, когато седеше в кантората и знаеше, че по някое време на вратата ще се почука, ще влезе полицай и ще го обвини за престъпление, което не е извършил. Сега отново е заподозрян и след миг ще бъде разкрит пред десет хиляди свидетели. Мисли си, че трябва просто да скочи и да сложи край на мъчението с вик: „Това е баща ми!“ Може би ще припадне и ще рухне през перилата към долните редове. Може би ще получи гърч.
— Името му… той ми казва името си… Започва с Ш…
А главата все тъй се върти, търси единственото лице в горните ложи, търси величествения миг на разпознаването. Джордж е напълно уверен, че всички го гледат — и скоро ще знаят кой точно е той. Но сега се отдръпва със страх от признанието, което бе пожелал преди малко. Иска да се укрие в най-дълбоката тъмница, в най-смрадливата килия. Мисли си: това не може да бъде вярно, в никакъв случай не може да бъде вярно, баща ми никога не би се държал така, може би ще се наакам както някога, като малко дете, когато се прибирах от училище, може би точно затова идва, да ми напомни, че съм дете, да ми покаже, че властта му продължава дори след смъртта, да, това би било типично за него.
— Схванах името…
Джордж е готов да изкрещи. Ще припадне. Ще рухне долу и ще си разбие главата…
— … То е Шърман.
И тогава само на няколко метра вляво от Джордж един мъж приблизително на негова възраст рязко се изправя и размахва ръце към сцената, разпознавайки своя седемдесет и пет годишен роднина, израснал в Индия и починал през 1918 година. Върши го с нетърпение, сякаш е спечелил награда. Джордж има чувството, че над него е прелетяла сянката на смъртта; смразен е до кости, потен, изтощен, разтреперан от страх, безкрайно облекчен и дълбоко засрамен. И в същото време част от него е впечатлена, любопитна, боязлива и неуверена…
— А сега една дама, била е на възраст между четирийсет и пет и петдесет. Преминала отвъд през 1913 година. Споменава за Морпет. Не е омъжена, но има послание за един джентълмен. — Мисис Робъртс свежда очи надолу, към партера. — Говори нещо за кон.
Мълчание. Мисис Робъртс пак навежда глава, извива я настрани към невидим съветник.
— Сега знам името й. Емили. Да, казва името си: Емили Уайлдинг Дейвисън. Има послание, уредила е да дойде тук, за да предаде послание на един джентълмен. Мисля, че чрез дъсчицата уия вече ви е предупредила, че ще бъде тук.
Близо до сцената един мъж с разкопчана спортна риза скача от мястото си и сякаш усещайки, че говори на цялата зала, изрича със звучен глас:
— Правилно. Тя ми каза, че ще общуваме тази вечер. Емили е суфражетката, която се хвърли пред коня на краля и загина от раните си. Като духовна фигура ми е добре позната.
Сякаш цялата зала едновременно ахва. Мисис Робъртс започва да предава посланието, но Джордж не си прави труда да слуша. Здравият му разум изведнъж се е възвърнал; чистият, освежаващ вятър на разсъдъка вее отново из мозъка му. Фокус-мокус, както предполагаше от самото начало. Емили Дейвисън — хайде де! Емили Дейвисън, която трошеше прозорци, хвърляше камъни, палеше пощенски кутии; която отказваше да се подчинява на затворническия правилник и в резултат неведнъж бе подлагана на принудително хранене. Смешна, истерична жена според Джордж, която съзнателно потърси смъртта, за да допринесе за каузата си; макар някои да разправят, че искала само да закачи флаг върху коня, но не преценила добре скоростта на животното. В който случай е не само истерична, но и некадърна. Не може да нарушаваш закона, за да го усъвършенстваш, това е глупост. Вършиш го чрез петиции, чрез аргументи, чрез демонстрации, ако трябва — но разумно. Онези, които нарушават закона като аргумент, че трябва да получат право на глас, на практика демонстрират своята неспособност да упражнят това право.
Ала въпросът не е дали Емили Дейвисън беше глупава, истерична жена и дали нейните действия помогнаха Мод да получи право на глас — нещо, което Джордж одобрява напълно. Не, въпросът е другаде: сър Артър бе тъй известен противник на борбата за женско равноправие, че идеята подобен дух да посети събрание в негова памет е безкрайно нелепа. Освен ако духовете на покойниците са колкото невъзпитани, толкова и нелогични. Може би Емили Дейвисън се е надявала да провали това събрание както някога провали дербито. Но в такъв случай посланието й трябва да е за сър Артър или неговата вдовица, а не за някакъв добронамерен приятел.