Джордж не знае дали това заглушаване на посланието е знак на дискретност спрямо семейството или част от постановката. Не знае дали е видял лъжи, истини или смес от едното и другото. Не знае дали чистата, изненадваща, неанглийска страст на околните тази вечер е доказателство за вяра или за шарлатанство. И ако става дума за вяра, то дали е истинска или фалшива?
Мисис Робъртс е приключила с посланието и се обръща към мистър Крейз. Органът гърми, ала вече няма какво да заглушава. Близките на сър Артър се споглеждат. Накъде ще продължи церемонията? Химните са изпети, почитта е отдадена. Дръзкият експеримент бе извършен, сър Артър дойде между тях, посланието му бе предадено.
Органът свири. Сега сякаш преминава към ритми, каквито се свирят след сватба или погребение — настоятелни и неуморни, подтикващи хората назад към всекидневния, зацапан свят, лишен от магия и чудеса. Семейство Дойл напуска сцената, следвано от ръководителите на Мерилебънското спиритическо дружество, ораторите и мисис Робъртс. Хората се изправят, жените посягат под седалките за чантите си, мъжете с фраковете слагат цилиндрите, после има тропот и тихо мърморене, поздрави за приятели и познати и спокойна, търпелива опашка на всяка пътека между редовете. Хората около Джордж си събират нещата, стават, кимват и го даряват с открити, уверени усмивки. Усмивката, която им връща той, далеч не може да се сравнява с техните. Когато наоколо опустява, Джордж пак посяга надолу и притиска бинокъла към очилата си. Пак фокусира върху платформата, хортензиите, редицата празни столове и един конкретен празен стол с табелка. Мястото, където може би — може би! — е бил сър Артър. През поредицата от лещи Джордж гледа пустия въздух и отвъд него. Какво вижда?
Какво е видял?
Какво ще види?
Бележка на автора
През следващите години Артър продължи да се явява на сеанси по цял свят; семейството му обаче потвърди само една от тези появи, на сеанс у мисис Осбърн Ленард през 1937 година, когато той предупреди че в Англия ще се случат „страховити промени“. Лейди Джийн, която стана запалена спиритистка след смъртта на брат си в битката при Моне, продължи да вярва до своята смърт през 1940 година. Мама напусна Мейсънгил през 1917 година; енориашите от Торнтън-ин-Лонсдейл й подариха „голям ръчен часовник със светещ циферблат в кожена кутийка“. Макар че най-сетне се върна на юг, тя така и не дойде в дома на сина си и почина в Уест Гринстед през 1920 година, докато Артър проповядваше спиритизъм в Австралия. Брайън Уолър надживя Артър с две години.
Уили Хорнънг почина в Сен-Жан-дьо-Люс през март 1921 година; четири месеца по-късно се появи на спиритически сеанс в семейство Дойл, извини се за предишните съмнения в спиритизма и каза, че вече не страда „от ужасната стара астма“. Кони почина от рак през 1924 година. Негова светлост Джордж Огъстъс Ансън изслужи четирийсет и една година като полицейски началник на Стафордшър и се оттегли през 1929 година; получи рицарско звание по случай Коронацията през 1937-а и почина в Бат през 1947 година. Съпругата му лейди Бланш почина при бомбардировка през 1941 година. След смъртта на съпруга си Шарлот Ейдълджи се завърна в Шропшър; почина в Ачъм близо до Шрусбъри през 1924-та на петдесет и осем годишна възраст и пожела да бъде погребана там, а не до съпруга си.
Джордж Ейдълджи надживя всички. Продължи да живее и практикува на Бъро Хай Стрийт 79 до 1941 година; после премести кантората си на Аргайл Скуеър и работи там до 1953-та. Почина на Брокет Клоуз 9 в Уелин Гардън Сити на 17 юни 1953 година; като причина за смъртта записаха коронарна тромбоза. Мод продължаваше да живее при него и подписа смъртния акт. През 1962 година тя се върна за последно посещение в Грейт Уайърли, където дари на църквата снимки на баща си и брат си. Днес те висят във вестиария на „Св. Марко“.
Четири години след смъртта на сър Артър Конан Дойл петдесет и седем годишният работник Инок Ноулс се призна пред стафордшърския съд за виновен, че е писал анонимни и заплашителни писма в течение на трийсет години. Ноулс призна, че кариерата му започнала през 1903 година, когато се включил в тормоза, като пращал писма с подпис „Дж. Х. Дарби, капитан на бандата от Уайърли“. След самопризнанията на Ноулс Джордж Ейдълджи написа статия за „Дейли Експрес“. В това последно публично изявление по случая с дата 7 ноември 1934 година Джордж не споменава братя Шарп, нито расовите предразсъдъци. Той завършва така:
Голямата загадка обаче остава неразкрита. Бяха предложени всевъзможни теории. Едната е, че престъпленията са дело на безумец, изпадащ понякога в кръвожадна ярост. Друга — че са извършени с намерението да опозорят енорията или полицията и може да са дело на прогонен полицай. Споменаха ми и една куриозна теория. Някакъв човек от Стафордшър твърдял, че злодеянията са дело не на човек, а на един или повече шопари. Според него тия животни били пускани нощем, след като им давали някакво средство, за да озвереят. И тогава, и днес тази теория ми изглежда твърде фантастична, за да се вземе на сериозно.