Той разбираше, че каквото научи там, е чистата истина; но въображението му предпочиташе другата, паралелната версия, на която го учеха у дома. Разказите на майка му също бяха за далечни времена и също целяха да му втълпят разликата между добро и зло. Застанала до кухненската печка, тя бъркаше овесената каша и от време на време наместваше зад ухото си някой кичур, а той я чакаше кога ще почука с дървената бъркалка по ръба на тенджерата и после ще се обърне с усмивка към него. Погледът на сивите й очи го обгръщаше, гласът й описваше крива линия из въздуха и ту се надигаше, ту притихваше почти до шепот, когато достигаше онази част, която той едва издържаше — частта, където дълбоката мъка или силната радост очакваше не само героя и героинята, но и слушателя.
„И тогава рицарят увиснал над кладенеца, пълен с гърчещи се змии, които съскали, плюели и омотавали като примки избелелите кости на предишните си жертви…“
„И тогава коравосърдечният злодей с ужасяващо проклятие измъкнал от ботуша си скрит кинжал и пристъпил към беззащитната…“
„И тогава девойката изтеглила фуркет от косата си, златните й плитки се заспускали през прозореца все по-надолу и по-надолу, галейки стените на замъка, додето почти опрели в зелената трева, върху която стоял той…“
Артър беше енергично, вироглаво момче и не го свърташе на едно място; но щом мама вдигнеше бъркалката, той изпадаше в безмълвно вцепенение — сякаш някой злодей от майчините приказки бе сипал тайна билка в храната му. После в тясната кухня влизаха рицарите и техните дами; разменяха се предизвикателства; изпитанията като по чудо завършваха с успех; дрънчаха брони, шушнеха ризници и честта винаги побеждаваше.
По начин, който той отначало не разбираше, тия приказки имаха връзка със стария дървен скрин до леглото на неговите родители, където бяха прибрани документите за семейното родословие. Там се криеха други истории, които приличаха по-скоро на уроци от училищните учебници — за херцозите на Британия, за ирландския клон на рода Пърси от Нортъмбърланд, за човека, който предвождал батальоните на генерал Пак при Ватерло и който бил чичо на онова бледо восъчно същество, останало завинаги в паметта му. А с всичко това бяха свързани уроците по хералдика, които му даваше мама. Тя вадеше от кухненския шкаф големи картонени листове, изрисувани и оцветени от един негов лондонски вуйчо. Обясняваше му какво означават гербовете, после нареждаше: „Разтълкувай ми този шит!“ И също както при таблицата за умножение, той трябваше да изрежда: шеврони, звезди, риби, петолистници, сребърни полумесеци и тъй нататък.
У дома учеше и други заповеди освен десетте, познати от църквата. Една от тях бе „Безстрашен пред силния, кротък пред слабия“, друга — „Благороден с жените от високо и ниско потекло“. Чувстваше, че те са по-важни, тъй като идваха пряко от мама; освен това изискваха практическо приложение. Артър не гледаше по-далеч от непосредственото си обкръжение. Жилището бе малко, парите оскъдни, майка му претоварена, баща му отнесен. Той отрано даде детски обет, а знаеше, че обетът никога не се нарушава: „Когато остарееш, мамо, ще имаш кадифена рокля и златни очила и ще седиш на удобно кресло край камината.“ Артър виждаше началото на приказката — там се намираше в момента — и нейния щастлив завършек; засега му липсваше само средата.
Потърси идеи от своя любим автор, капитан Майн Рид. Прерови „Стрелкова част, или Приключенията на един офицер в Южно Мексико“. Изчете „Млади пътешественици“, „Военна пътека“ и „Конникът без глава“. Сега бизоните и индианците се смесваха в главата му с рицарите и пехотинците на генерал Пак. Любимата му книга на Майн Рид бе „Ловци на скалпове, или Романтични приключения в Северно Мексико“. Артър все още не знаеше как ще се сдобие със златните очила и кадифената рокля, но подозираше, че може би ще се наложи да предприеме рисковано пътешествие до Мексико.
Веднъж седмично майка му го води при своя вуйчо Компсън. Той живее наблизо, зад ниския гранитен бордюр, който Джордж не бива да пресича. Всяка седмица сменят цветята във вазата. Двайсет и шест години вуйчо Компсън е напътствал енориашите си от Грейт Уайърли; сега душата му е в рая, а тялото му лежи в църковния двор. Майка му обяснява това, докато вади увехналите стръкчета, излива вмирисаната вода и слага нови, свежи цветя. Понякога разрешава на Джордж да й помогне да налеят чиста вода. Казва му, че прекомерната скръб не е християнско чувство, но Джордж не разбира това.