Този въпрос е по-лесен, макар Джордж да не е напълно съгласен с отговора.
— Кротките на земята, татко.
— Блажени са кротките, Джордж. Знаеш какво се казва в Библията2.
— Да, татко.
Но нещо в Джордж се бунтува срещу този извод. Той не смята, че Хари Боум и Артър Арам са от кротките. Нито пък може да повярва, че като част от Божия извечен план за Неговото творение Хари Боум и Артър Арам в крайна сметка ще наследят земята. Та те са просто едни смрадливи селски хлапета.
От Стоунихърст предложиха на Артър да го освободят от училищна такса, ако избере да стане свещеник; мама обаче отхвърли предложението. Артър беше амбициозен и имаше лидерска дарба, вече го гласяха за капитан на отбора по крикет. Но майка му не възнамеряваше да посвети нито едно от децата си на духовното поприще. Колкото до самия Артър, той знаеше, че не ще успее да осигури обещаните златни очила, кадифена рокля и кресло край камината, ако се обрече на живот в бедност и послушание.
По негова преценка йезуитите бяха свестни хора. Те смятаха човешката същност за изначално слаба и тяхното недоверие му се струваше напълно оправдано; стигаше само да погледне собствения си баща. Освен това те разбираха, че греховността започва отрано. Никога не позволяваха на момчетата да остават насаме; по време на разходките винаги ги придружаваше преподавател, а нощем из спалните помещения неизменно обикаляше призрачен силует. Постоянният надзор можеше да подрони самоуважението и чувството за самостоятелност, но пък за сметка на това свеждаше до минимум проявите на неморалност и диващина, срещани в другите училища.
Общо взето, Артър вярваше, че Бог съществува, че грехът изкушава момчетата и че отците имат правото да ги бият с Толи. Но станеше ли дума за конкретни догми на вярата, той спореше тайничко със своя приятел Партридж. Партридж го бе впечатлил, когато, застанал на втора позиция, посрещна една от най-бързите топки на Артър, пъхна я светкавично в джоба си и се завъртя, сякаш гледаше накъде е отхвръкнала. Той обичаше да си прави майтап с другите ученици, и то не само на игрището за крикет.
— Знаеш ли, че доктрината за Непорочното зачатие е приета за религиозна догма едва през 1854 година?
— Мен ако питаш, доста късничко, Партридж.
— Представи си само. Църквата обсъжда този въпрос от векове и през цялото това време не е било ерес да отречеш Непорочното зачатие. Е, вече е ерес.
— Хммм.
— Да се чуди човек как тъй изведнъж Рим е решил да омаловажи участието на Йосиф.
— Внимавай, мой човек.
Но Партридж вече разчепкваше доктрината за папската непогрешимост, обявена само преди пет години. Защо всички негови предшественици от миналите векове тихомълком да се вкарват в редиците на грешното човечество, а сегашните и бъдещите да получат ореола на съвършенството? Защо наистина, подкрепяше го Артър. Защото, отвръщаше Партридж, изобщо не става дума за теология, а за църковна политика. Всичко е свързано с присъствието на влиятелни йезуити в най-висшите ватикански кръгове.
— Пратен си да ме изкушаваш — заявяваше понякога Артър.
— Напротив. Пратен съм да укрепя вярата ти. Да мислим със собствените си глави в лоното на църквата, това е пътят на истинското покорство. Всеки път, когато се чувства заплашена, църквата реагира чрез налагане на по-строга дисциплина. Това дава резултати в краткосрочен план, но не и в дългосрочен. Също като Толи. Днес те пердашат, значи няма да правиш пакости утре или вдругиден. Но да бъдеш послушен през целия си живот само заради спомена за Толи е пълна глупост, нали?
— Не и ако върши работа.
— Но след година-две ние ще напуснем това място. Толи няма да съществува. Трябва да сме готови да устояваме на греха и престъплението чрез гласа на разума, а не чрез страха от физическа болка.
— Някои момчета едва ли биха чули гласа на разума.
— Тогава е ред на Толи, разбира се. Същото се отнася и до външния свят. Много ясно, че трябва да има затвори, каторги и палачи.
— Но от какво е заплашена църквата? Тя ми се струва могъща.
— От науката. От разпространението на скептични учения. От загубата на папските държави. От загубата на политическо влияние. От идващия двайсети век.
— Двайсети век. — Артър се позамисли. — Не мога да мисля чак дотам. Когато почне новият век, вече ще съм на четирийсет.