— Имате ли лопата? — пита той, с хищна усмивка и блеснал поглед.
Нощта почти се е спуснала. Великолепни тъмносини ивици браздят небето, както в платно на художника Магрит.
Моторът на колата на родителите тихо и равномерно работи на място и запалените фарове очертават два снопа жълта светлина, която озарява градината. От време на време от една дупка изскача лопата и мята съдържанието си навън. Друга лопата, не толкова сръчна и не толкова пълна, също се появява, като се редува с първата.
Бабата въздъхва и присяда на ръба на стъпалата, на стълбищната площадка, срещу градината, която вече не прилича на градина. Би казал човек, че е бойно поле. Навсякъде има дупки, сякаш е щуряла огромна къртица. Ето я, подава глава, крещейки. Току-що е счупила лопатата.
Всъщност става дума за бащата на Артур, когото едвам разпознаваме с това омацано с пръст лице.
— Как искаш да се справим с такъв боклук! — възкликва той, захвърляйки ядно дръжката на лопатата.
Жена му изскача от съседната дупка — истинска дребна къртица.
— Скъпи, успокой се. Нервите с нищо не помагат — намесва се майката, която се старае да говори прилично, но по-добре би било да се погледне на какво прилича. Роклята й е цялата измачкана и разкъсана на рамото.
— Дай твоята лопата! — тросва се бащата. Той изтръгва инструмента от ръцете й, хлътва в дупката си и се залавя да копае с удвоено усърдие.
Бабата е разбита, също както и нейната градина. И тя се чувства опустошена, цялата на дупки, грозна и безполезна. И въпреки присъщия й ведър дух, сега усеща как депресията се надига, винаги скрита в сянка, готова да се възползва от най-малката слабост или от лошия поврат, като дяволче, дебнещо буреносните облаци.
— За какво ни е съкровище, щом Артур не е тук, за да му се радва? — пита бабата, с малкото останали й сили.
Бащата отново се показва, правейки се на бащински загрижен.
— Не се тревожете, бабче. Най-многото да се е позаблудил. Но аз познавам сина си. Той е оправен. Сигурен съм, че ще намери пътя. А и какъвто е лакомник, бас държа, че ще се върне за вечеря — добавя бащата, за да прозвучи успокоително.
— Все пак е десет часът вечерта — уточнява бабата, поглеждайки часовника си.
Бащата повдига очи и забелязва, че нощта е напреднала.
— А, да, вярно! — подхвърля той, изненадан колко бързо минава времето, когато търсиш съкровище. — Няма страшно. Ще отиде направо да си легне, така ще икономиса едно ядене — шегува се той. Наполовина.
— Франсоа! — възмущава се майката.
— О, не драматизирай нещата, пошегувах се! — защитава се бащата. — Нали се казва, че сънят е храна.
Жена му мърмори още малко, така, по принцип.
— Но като стана дума… понеже не ми се спи, стомахът ми се бунтува — почти открито намеква бащата.
— Останало ми е парче от тортата на детето — предлага бабата.
— Чудесно! — радва се мъжът. — И понеже ни нямаше, за да я опитаме, сега ще си наваксаме!
— Франсоа! — пак роптае майката, чийто речник, изглежда, се свежда до тази дума, която тя винаги изрича с лек упрек в гласа.
Глава 5
Умирам от глад! — възкликва Бетамеш.
Умереното поклащане на паяка събуди заспалия стомах на принца.
— Осведомявай ни само когато не си гладен, Бетамеш, ще ни е от по-голяма полза — подхвърля сестра му, все така хаплива.
— Доколкото ми е известно, не е престъпление да си гладен. Нищо не сме яли от цъфтежа на селениите — мърмори малкият принц, притиснал корема си, сякаш се страхува той да не побегне, за да влезе в нечие друго, по-грижовно тяло. — А и сега раста, което значи, че ми трябва растителна храна, нали?
— Ще растеш по-късно, вече пристигнахме! — отсича Селения, прекъсвайки разговора.
Пред тях, в средата на този каменист тунел, е зейнала дупка, разцепена от гръмотевица пукнатина. Камъкът е раздробен, като нахапан яростно от допотопно чудовище.
Пукнатината свършва до една пропаст — ледена и лепкава. Капките вода падат в нея, без да се чуе шум — толкова нанадолу се губят.
Селения се спуска по предния крак на паяка и застава пред дървена табелка с надпис: „Вход забранен“. За да бъде надписът ясно разбран дори от онези, които не могат да четат, над него е нарисуван череп.
— Тук е — казва принцесата доволна, като че ли е намерила странноприемница.
Бетамеш преглъща, сякаш да глътне страха си.
Артур на свой ред се спуска от животното и се доближава до дупката, за да хвърли поглед вътре. Но там не си струва да се хвърля каквото и да е. Дори един поглед.