— Няма ли някой друг вход, малко по-гостоприемен? — пита все така неспокойно Бетамеш.
— Това е главният вход! — отвръща принцесата, без да трепне пред тази зееща яма.
А като вземем под внимание кошмарния вид на този главен вход, лесно можем да си представим какъв ще да е входът за прислугата.
Артур следва посоката на движение, без да продума. В мислите си е далеч. Почти не забелязва какво става наоколо. През последните двайсет и четири часа изживя толкова невероятни приключения, че едно в повече сега му се струва нещо обичайно. Окончателно взе решение да не си задава въпроси. А и онова, което най-много го плашеше, беше да признае любовта си пред принцесата. Сега, когато това стана, вече не го е страх от никого и от нищо. И не защото признанието му даде криле, а защото занапред всичко останало е по-маловажно и не толкова ярко.
Принцесата хваща паяка за космите от брадичката и започва да го дърпа към зейналата дупка.
— Хайде, миличък! Направи ни едно хубаво въженце, за да се спуснем до долу — мило го подканя принцесата, преди да започне да го гъделичка под брадичката.
Паякът притваря големите си бадемовидни очи. Още малко и ще замърка. Във всеки случай с удоволствие започва да изпуска лиги и една дълга нишка се проточва от устните му, после потъва в отвора на дупката.
Бетамеш няма доверие на този случаен асансьор.
— Щом пишат „Вход забранен“ и го украсяват с череп, значи искат да ни предупредят за нещо, нали така?
— Това е традиционен начин да се канят гости! — хитро отвръща принцесата.
— Хайде де! Начин да се канят гости! Не ми се вярва да имат много посетители — спори Бетамеш.
Селения се ядосва. Писнало й е от това досадно гласче, което се обажда за щяло и нещяло.
— Сигурно предпочиташ: „Добре дошли в Некрополис, в двореца, при войската и в частния му затвор“?
Въпросът й затваря устата на малкия принц.
— Този надпис означава: „Добре дошли в ада“ и ще ме последват само онези, които са достатъчно храбри, за да се бият — довършва Селения, преди да сплете крака около нишката и да се плъзне надолу, към мрака, като по въже.
Много бързо свистенето от триенето на ходилата й по нишката заглъхва, после изчезва напълно.
Бетамеш се надвесва полекичка над дупката, но силуетът на сестра му вече не се вижда.
— Аз може да остана да пазя паяка, боя се да не си отиде — казва принцът, който не прелива от безразсъдна смелост.
— Както искаш — отвръща Артур, като се мята на нишката. Кръстосва крака около това въже, както го бяха учили в училище, и понечва да се спусне.
— Така, когато се върнете, ще можем пак да го яздим и по-бързо да се приберем у дома — чувства се задължен да поясни Бетамеш, за да прикрие страха си.
— Ако се върнем някой ден! — твърде прозорливо уточнява Артур.
— Да, разбира се, ако се върнете някой ден — повтаря Бетамеш, смеейки се пресилено.
Изглежда, мисълта да се прибира сам никак не го очарова.
Артур се поразкрачва и стремглаво се спуска по изпредената от паяка нишка. За секунди и неговият силует изчезва в черния непрогледен мрак.
Бетамеш цял потръпва. За нищо на света няма да се спусне по тази нишка! Изправя се и облекчено въздъхва, мислейки, че е избегнал най-страшното.
Но и обстановката край него не вдъхва особено доверие. По стените личи влага, в тях отекват далечни викове, странно променени от разстоянието. Безконечни викове на болка.
Бетамеш непрекъснато се върти около себе си, понеже се бои какво има зад гърба му. Като че ли забелязва нещо върху стената в дъното. Въпреки страха, който свива стомаха му, той прави няколко крачки, за да види какво има там. Всъщност това са рисунки, издълбани в мазилката, които проблясват от влагата, сълзяща по стената. Те представляват само черепи, понякога допълнени със скелети.
Бетамеш прави гримаса на отвращение. Всичко това никак не му харесва.
Най-долу под тези рисунки са скупчени множество дребни гризачи, които, сякаш за да ги онагледят и допълнят още по-добре, привършват оглозгването на един истински скелет.
Бетамеш прави няколко крачки назад и стъпва върху някаква кост, която шумно се счупва. Малкият принц подскача уплашено и вижда, че се намира сред стотици кости, като сред разровени гробове.
Вик на ужас се изтръгва от принца и се слива с вълните на ехото, долитащи от дъното на пропастта. Той застава пред паяка.
— Харесваш ми, но по-добре е да не ги оставям сами. Без мен вършат само глупости — обяснява Бетамеш на животното, което го гледа, без да разбира.