Принцът се хвърля към нишката и дори не я обхваща с крака. Само и само да избяга колкото се може по-бързо от това злокобно място.
— Предпочитам ада пред този ужас! — казва си той, за да си придаде смелост, преди да изчезне в черната дупка, която поглъща всяка светлинка. Разбира се, Бетамеш не е никакво светило, за дупката това са подробности и тя поглъща и него.
Бащата на Артур продължава да стои в своята дупка. Заспал е върху лопатата, толкова е съсипан от умора. Бързината, с която се върти лопатата, няма нищо общо с първоначалното темпо. Сега трябва да си вземеш отпуска, за да видиш как една полупразна лопата се показва от дупката и несръчно се изсипва встрани. Това съкровище скоро няма да се намери, още повече че кучето Алфред, като верен боен другар на Артур, систематично запълва отново всички дупки в другия край на градината. Не толкова от солидарност, а просто за да не открият неговото собствено съкровище — десетина кокали с мозък, с които то, като къщовен домакин, търпеливо беше се запасило.
Жената, като грижовна съпруга, излиза от къщата с поднос в ръка. Приготвила е кристална кана, пълна с лед, и една чинийка, където е сложила старателно обелени портокалови резенчета.
— Скъпи — тананика тя, пристъпвайки както може из това минно поле.
Макар луната да й показва пътя, горката жена почти нищо не вижда. Трябваше да сложи очилата си, но естествената й суетност често я подтиква да не ги носи пред хората. Суетност, която ще й струва скъпо, защото не вижда кучешката опашка, нито бедата, свързана с нея.
Токът на майката се забива във върха на опашката на Алфред и той неочаквано изквичава. Жената на свой ред също надава вик, сякаш да отвърне на кучето. Пронизващ вик, от който тя губи равновесие — крачка напред, крачка назад — опит да не изпусне подноса, после кракът й хлътва в дупката.
Всичко това я е доближило до съпруга й.
Каната се плъзва по подноса, но с изненадващ рефлекс жената успява да я задържи за дръжката. Тя спасява каната, но не и съдържанието й. Ледената вода плисва в лицето на мъжа й. И той на свой ред надава нечовешки вик и започва да се бори с ледените кубчета, които се промъкват навсякъде, най-вече под ризата му.
Алфред криви муцуна със съчувствие — и той не обича водата, а още по-малко, когато е ледена.
Бащата първо започва да сипе върху жена си неразбираеми обиди. Навярно студът му пречи да ги изговори ясно.
— Не можеш ли да внимаваш?! — най-накрая изкрещява той.
Горката жена просто не знае как да се извини. Тя събира ледените парчета с полепнала пръст и ги слага обратно в каната, изпълнена с най-добри намерения.
Бабата се появява на прага на къщата с друг поднос в ръка.
— Искате ли горещо кафе? — пита тя работниците.
Мъжът простира напред ръце. Вероятността след ледената баня да го полеят с вряло кафе, никак не го радва.
— Не мърдайте! — вика той, сякаш бабата ще настъпи змия. — Сложете го на земята и ще дойда да го изпия след малко — добавя той напълно сериозно.
Бабата не знае какво точно да мисли. Беше й ясно, че дъщеря й се е омъжила за ексцентричен човек, но сега май нещо беше пропуснала. Горката жена е прекалено изтощена, за да противоречи на когото и да било. Тя слага подноса на стъпалата и се връща в къщата, без дума да обели.
Съпругата се опитва да избърше мъжа си с фина копринена кърпичка. Все едно да изпразваш вана с капкомер. Мъжът отстранява жена си мърморейки, излиза от дупката и се запътва към къщата. Жена му тръгва след него, Алфред също. „Честно казано, тия двамата са доста забавни“ — мисли си кучето, като ги следва, както децата вървят след фургоните на пътуващ цирк.
Мъжът стига до стълбищната площадка и въздъхва дълбоко, като че ли да се освободи от гнева си. Ризата му вече е поизсъхнала. В крайна сметка това е само чиста водичка. Той се сили да се усмихне и гледа как жена му се приближава, все така несигурна без очилата си, та чак го умилява.
— Извинявай, скъпа. Стреснах се и затова ти наговорих куп лоши неща. Съжалявам, повярвай ми — искрено казва той.
Вниманието на съпруга й я трогва и тя пооправя роклята си, за да се покаже в най-добрия си вид.
— Няма нищо, аз съм виновна. Понякога съм толкова непохватна! — признава тя.
— Не, съвсем не! — отвръща съпругът, въпреки че си го мисли. — Искаш ли едно кафенце?
— С удоволствие — отговаря му тя, изненадана от този миг на задушевност.
Съпругът взема една чашка, слага в нея две бучки захар и добавя капка мляко. През това време жена му търси очилата си из многобройните джобове на роклята си. Но не вижда паяка, който се спуска по нишката си, на сантиметри от лицето й. Съпругът се извръща към жена си с чаша в едната ръка и кафеварката в другата. Започва много внимателно да сипва кафето.