На всеки ъгъл на улицата има, по-нависоко, будка на часовой, откъдето караул сеид наблюдава тази весела бъркотия. Неотменно и постоянно наблюдение. Царува спокойствие, защото с М. Прокълнатия царува терорът.
Пазарът на Некрополис е първото, което Малтазар развил, когато взел властта. Принцът на мрака забогатял, докато кръстосвал Седемте земи със сеидските си орди, създадени и обучени да грабят и да крадат за него. Но да грабят и крадат, не било достатъчно. Той знаел, че голяма част от богатствата остава скрита, заровена и дори погълната. Щом се пръснел слух за атака, селяните мигом ги скривали. Не всички, разбира се.
Ако нищо не намерел, господарят се ядосвал. Малтазар рядко убивал, и не от човечност, разбира се. Неговото милосърдие било чисто комерсиално. „Един умрял човек е един изгубен клиент или един работник строител за двореца ми по-малко“ — обичал да повтаря той.
Най-добрият начин да измъква от народа си богатствата, които не успявал да му открадне, бил да го принуди да изхарчи тези богатства.
Стръв за печалба, трупане на блага, страст да притежаваш… Малтазар накарал да издълбаят направо в скалата стотици галерии, където предлагал щандове на ниска цена. Очевидно имал силен търговски нюх. Ето така се появил пазарът на Некрополис.
Сега той беше огромен и увеличаваше богатството на Малтазар, който вземаше комисиона за всеки продаден или купен предмет, дори и най-дребния.
Нашите трима герои вървят сред тази весела бъркотия предпазливо и с любопитство. Предпазливо заради сеидите, застанали на пост над главите им, на всеки кръстопът. С любопитство, защото виждат всякакви същества, за чието съществуване Артур дори не е подозирал, като например тази странна група животни с изпъкнали очи, които си държат ушите, за да не ги настъпват.
— Какви са тези? — пита Артур заинтригуван.
— Балонг-ботоси. Те са от Третата земя. Току-що са ги остригали — обяснява Бетамеш.
— Как така са ги остригали? — пита Артур все по-любопитен.
— Козината им е много ценна и те я продават на пазара. Тя израства два пъти в годината. Така печелят хляба си. През останалото време само спят — разправя Бетамеш.
— А защо имат толкова големи уши? — тревожи се Артур.
— Балонг-ботосите не убиват животни и нямат вълнени завивки, за да се покриват през суровите зими, които вилнеят в техния край. Затова родителите дърпат ушите на децата още от съвсем малки, за да станат дълги-дълги, та да могат да се увиват в тях през зимата. Такава е традицията от хиляди луни.
Артур не може да го проумее. Нали и той като всички деца на неговата възраст винаги се бои да не му издърпат ушите! Как да си представи, че те биха го топлили през зимата? Докато наблюдава как дърпат ушите на едно балонгско бебе, Артур се удря в някакъв стълб. По-точно в два стълба. И като вдига глава, вижда, че двата стълба са крака, които носят един дългуч. Съществото прилича на скакалец с крака на розово фламинго.
— Това е аспаргето — уточнява тихичко Бетамеш. — Те са високи и много докачливи.
— Просто не си правете труда да се извинявате, младежо! — казва животното, навеждайки се към Артур.
Бонбонено-зелените плочки по лицето му приличат на маска. Едва се виждат сините му очички, защитени с евтини очила.
— Извинявайте, не ви видях! — отговаря учтиво Артур, отметнал назад глава.
— Все пак не съм прозрачен! — отвръща аспаргетото със спокоен и шлифован глас. — Не стига, че по цял ден ми се налага да се навеждам, за да се придвижвам из това място, абсолютно непригодно за моя ръст, но на всичкото отгоре трябва да търпя непрекъснатите обиди, които се сипят по мой адрес.
— Разбирам ви — казва любезно Артур. — Преди бях висок, знам какво е.
Аспаргетото го гледа неразбиращо.
— Не стига, че ме блъснахте, ами искате и да ми се подигравате, така ли? — пита животното, наистина докачливо.
— Не, съвсем не! Исках само да кажа, че преди бях висок метър и трийсет, а сега съм само два милиметра — обърква се Артур. — Исках да кажа, че… не е лесно да си голям в света на малките, но… не е лесно и да си малък в света на големите.
Животното не знае какво да мисли, нито какво да отговори. То гледа един миг това странно човече с къси крачка.
— Простено ви е! — заявява накрая то, за да приключи спора, преди да прекрачи през няколко щанда, за да стигне до друга алея.
— Предупредих те — казва Бетамеш, — те са свръхчувствителни.