Артур гледа как аспаргетото с няколко крачки изчезва. Едва успял да се съвземе от вълнението, ето че се разминава с друга група, също толкова чудата. Това са едри космати животни, кръгли като балон, с малка главичка като на невестулка и дузина крачета, постоянно мърдащи.
— Това са булагири. Те живеят в гората на Петата земя — уточнява Бетамеш, преди да се впусне в по-подробни обяснения. — Най-големите специалисти в полирането на перли. Носиш им някоя перла в лошо състояние, те я поглъщат и след шест месеца ти я връщат, по-красива от когато и да било.
Бетамеш още незавършил описанието си, ето че едно булагири онагледява думите му. Животното се приближава до някакъв щанд, издълбан в камъка. Посреща го един кашфлот. Само кашфлотите имат право да търгуват в Некрополис. Независимо дали купуват, или продават, всяка сделка трябва да мине през тях. Лично Малтазар е дал тази привилегия на това племе, дошло от далечната Шеста земя. Според легендата главатарят им, наречен Какарант, спасил живота на М. Прокълнатия, давайки му назаем пари, за да промени с операция чертите на лицето си. Владетелят, в знак на признателност, му се отблагодарява по този начин. Така от много луни насам кашфлотите се замогват в Некрополис.
Булагирито протяга едната си лапа на продавача, който го обслужва без голямо желание. Но и тук, както навсякъде, учтивостта е първото условие в търговията.
След няколко разменени реплики, които нито Артур, нито Бетамеш разбират, булагирито започва да се гърчи, като че ли има пристъп на колики. На Артур му става жал за него и криви лице, сякаш се присъединява към неговото изпитание. Лицето на животното на няколко пъти променя цвета си, преди да стане бледозелено в най-отвратителен оттенък. После булагирито яко се оригва и една разкошна перла изхвърча от устата му. Тя пада в черна кадифена кутийка, която кашфлотът му подава. Търговецът хваща перлата с пинсета, а животното си възвръща цвета, който най-вече му отива. Кашфлотът оглежда перлата. Тя е съвършена и прелива в хиляди нежни отблясъци. Купувачът приема стоката с леко кимване. Булагирито широко се ухилва и се вижда, че животното е беззъбо. То отново започва да се гърчи, за нова доставка.
Артур е смаян, че присъства на такава сделка, при това обичайна из пътеките, които водят към Некрополис. Но вик на радост го изтръгва от унеса му. Бетамеш току-що е забелязал един продавач на беликорни. Хлапето тръпне от радост и се завърта в танц, от благодарност към небето.
— Какво ти става? — тревожи се Артур, гледайки този странен танц с чудновати движения на човек, настъпил пирон. Бетамеш, преглъщайки, хваща приятеля си за раменете:
— Това са беликорни в сироп! В Седемте земи няма нищо по-хубаво от беликорни в сироп! — обяснява му Бетамеш, който вече се облизва.
— Какво точно представляват беликорните? — пита Артур, който не се доверява на кулинарния вкус на приятеля си.
— Тесто от стрита изсушена селения, замесено с гамулско мляко, добавят му се яйца, после се посипва със счукани лешници и обилно се залива с чудесен сироп от листа на роза — наслаждава се предварително Бетамеш, който знае рецептата наизуст.
Артур се поддава на изкушението. Сладките изглеждат безвредни. Донякъде приличат на „газелените рогчета“, които баба му прави от време на време, като спазва рецепта, донесена някога от Африка.
Бетамеш изважда една монета от джоба си и я мята на кашфлота, който я улавя в движение.
— Вземете си, господине — казва той като добър търговец.
Бетамеш грабва една сладка и я налапва наведнъж. Изсумтява от задоволство, после започва да дъвче бавно, за да продължи повече удоволствието. Пред толкова много щастие, Артур не устоява. Той взема една беликорна и отхапва крайчеца, лъскав от сиропа. Изчаква няколко секунди, за всеки случай, да не се появят странични ефекти, както стана с огнения сок, но нищо не се случва. Сиропът се топи в устата, а тестото сладни и напомня бадемово тесто. Артур се отпуска и продължава да дъвче.
— Е, не е ли най-хубавото нещо, което си ял през живота си? — пита го Бетамеш, тъпчейки се с четвърта беликорна.
Артур трябва да признае, че е доста вкусно, и отново отхапва от сладката си.
— Нали са пресни беликорните ми? — пита търговецът с усмивка на човек, който предварително знае отговора. Двамата побратими клатят енергично глави, с пълни със сироп уста.
— Розите са брани тази сутрин на роса, а яйцата ги набрах преди няма и час! — уточнява той, като добър сладкар, горд със стоката си.
Артур се заковава на място, с увиснала челюст. Една подробност го смущава: в неговия свят яйцата се снасят, събират се, намират се, понякога се крадат, но никога не се берат.