— Тези яйца от какво са? — пита учтиво момчето, вече понамръщено, в очакване на най-лошото. Продавачът се смее на наивността на клиента си.
— Има само един вид яйца, с които може да се правят истински беликорни, достойни да се наричат така. Яйца от гъсеница, изстискани от майката — уверява търговецът, почти обиден, че са го взели за най-обикновен чирак. Той с гордост сочи с пръст официалната табелка, която го определя за най-добър сладкар на годината.
Вместо отговор Артур изплюва хапката си в лицето му. Продавачът застива за миг, потресен от обидата, която неволно му нанася нашият младеж.
— Извинете ме, не понасям яйца от гъсеница, нито от водно конче! — обяснява Артур, притеснен от създалото се положение.
Тази история ще свърши зле, Бетамеш го усеща и се възползва от последните секунди на изненада, за да погълне десетина сладки със скорост, близка до световния рекорд.
Кашфлотът се съвзема, поема дълбоко въздух и започва да крещи:
— Насам! Стража!
При тези прости думи на улицата настъпва паника. Всички започват да сноват насам-натам, крещейки на различни езици. Би казал човек, че крещят деца, заседнали в призрачен влак.
Глава 7
Изведнъж една ръка хваща Артур за рамото и го дръпва силно назад.
— Насам! — прошепва Селения, повличайки Артур.
Бетамеш сграбчва още няколко беликорни и се присъединява към приятелите си, ръсейки сладки по пътя. Тримата герои си проправят път сред всеобщата суматоха и се вмъкват в едно магазинче, за да избегнат сеидския патрул, който тичешката прекосява улицата.
Артур си поема дъх.
— Нали бяхме казали, че ще вървим вкупом?! — мъмри ги Селения, изнервена, че трябва да бди над тези две безотговорни същества.
— Прощавай, но изведнъж се струпа толкова много народ! — обяснява й Артур.
— Колкото повече хора срещаме, толкова по-голяма е вероятността да ни хванат. Не бива да се набиваме на очи — настоява Селения.
Един друг кашфлот, още по-усмихнат от останалите, се надвесва над тях.
— Може да сте скромно-елегантни — казва той с меден глас. — Елате да погледнете новата ми колекция. Да си изплакнете очите.
Продавачът правилно е преценил — нито една принцеса на света няма да откаже на подобна покана.
През това време, малко по-далеч, продавачът на беликорни буйно ръкомаха и описва, не много ласкаво, двамата изпечени крадци, които го нападнали. Началникът на сеидите го слуша внимателно. Почти веднага се досеща, че става дума за същите бегълци, които са се изплъзнали от Даркос в ДЖАЙМАБАР КЛУБ.
Такъв род новини бързо се разпространяват в Некрополис, защото рядко жители от Първата земя дръзват да достигнат до забранените зони и още по-рядко се случва някой да се надсмее над Даркос по подобен начин.
Началникът на сеидите се обръща към подчинените си:
— Претърсете всички сергии, трябва да са някъде наблизо — заповядва той.
За късмет на нашите трима герои, патрулът тръгва в погрешна посока.
Началникът хваща последния войник за яката:
— Върви да съобщиш в двореца.
Войникът се изпъва като струна, после хуква като заек. Селения го вижда как минава пред магазина, по-бърз от ракета.
— Поне разбрахме накъде е дворецът! — отбелязва принцесата, която никога не се отклонява от целта си. Тя подхвърля една монета на продавача и нахлупва качулката на новото си палто от козина на балонг-ботос. Артур и Бетамеш правят същото. Приличат на пингвини, маскирани като ескимоси.
— Пак заповядайте! — извиква им усмихнато продавачът на тръгване.
Маскировката изглежда сполучлива и никой не ги забелязва в пъстрата козина.
— Можеше да избереш нещо по-леко, умирам от горещина! — оплаква се Бетамеш, потънал в прекалено голямата за него дреха. — Трябва да спрем, за да пийнем нещо — подхвърля той.
— Ту ти е горещо, ту си гладен, ту си жаден! Кога най-сетне ще престанеш да хленчиш за щяло и нещяло! — пита го принцесата доста ядосана.
Вместо отговор Бетамеш започва да мърмори.
Селения ускорява крачка, от страх да не изгуби следата на сеида. Улицата леко се разширява, после свършва в огромен площад, застроен в пещера, чийто свод дори не се вижда. Селения спира пред този величествен купол, където гъмжи от хиляди зяпачи.
— Пазарът на Некрополис — прошепва Селения, поразена от размерите му. Много пъти бяха й го описвали, но действителността надвишаваше всичко, което си беше представяла.