Площадът е почернял от народ и тълпата се движи на талази като развълнувано море. Сякаш сме в свещения мюсюлмански град Мека в деня на всеобща молитва.
Продават, купуват, разменят, спорят, кряскат, тичат, летят…
В сравнение с този пазар борсата с наддаванията Уолстрийт прилича на кафене за пенсионери.
Артур е зяпнал от почуда пред тази непрекъснато променяща се гледка. Само две очи не са в състояние да обхванат такова неописуемо движение. Напомня му огромната кофа на дядо му, в която държеше стотици червеи за риболовна стръв.
Но зрелището, което сега се разгръща пред него, е все пак по-ярко и най-вече по-шумно. Едва се чуват един друг и Селения е принудена да крещи.
— Изгубих го от поглед — признава тя притеснена, говорейки за сеида.
Не е изненадващо, че го е загубила от погледа си в тази неописуема блъсканица.
— Защо просто не попитаме накъде е пътят към двореца? Тукашните хора сигурно го знаят, нали? — пита наивно Артур.
— Тук всичко се продава. И най-добре се продават сведенията. Попитай за двореца и в миг ще ни предадат! — обяснява му Селения, която е наясно с нещата.
Артур се оглежда наоколо и разбира, че наистина няма нито едно лице, на което би могъл да се довери. Всички са с изпъкнали очи, със зъбати челюсти, дълга козина и многобройни лапи. Без да се говори за набора от оръжия, които всеки носи на колана си. Същински уестърн.
Нашите трима герои, този път сплотени, гледат гъстата тълпа, търсейки някакъв знак, който да им подскаже пътя към двореца.
В другия край на площада се вижда грандиозна фасада, осеяна от всички страни със скулптури на доста странни лица. Би си помислил човек, че по-скоро е вход на музей на ужасите, отколкото врата на царствен дворец. Но Селения, знаейки какво представлява М. Прокълнатия, има чувството, че вървят в правилна посока.
Да си пробият път през тази тълпа, по-гъста от тестото на пудинг, им отнема цели двайсет минути… Най-накрая се озовават в подножието на фасадата.
— Мислиш, че е тук ли? — шепне Бетамеш. — Струва ми се доста отблъскващо за дворец.
— Я гледай колко пазачи стоят пред вратата, ще се изненадам, ако е вход на детски ясли — отвръща Селения, явно по-прозорлива от брат си.
Наистина, пред внушителната порта, затворена с тройно превъртане, две гъсти редици сеиди са готови да прободат всеки, който дръзне да се доближи, дори ако само попита накъде да върви, за да хване пътя си.
— По-добре да минем през входа на артистите — предлага Селения.
— Хубава идея! — отговарят и двамата й съучастници, не много склонни да нападнат две редици сеиди.
Внезапно тълпата се раздвоява, за да мине някаква процесия.
— Път! Дайте път! — провиква се един шкембест сеид, застанал начело на конвоя покрай десетина каруци, пълни с плодове, печени насекоми и други вкуснотии. Теглят ги гамули, поизнервени от тълпата.
Селения се приближава, за да разгледа шествието.
— Какво е това? — пита тя, сякаш между другото, един чужденец с изпъкнали очи.
— Храната на господаря. Петото ядене за деня! — уточнява чужденецът, слаб като вейка.
— А колко пъти на ден яде? — пита Бетамеш завистливо.
— Осем. Колкото са пръстите на ръката му — отвръща старецът, наглед прималял от глад, вперил поглед в шествието.
— И всичко това ли ще изяде? — тревожно пита Артур.
— Ами! Само ще гризне оттук-оттам по някой печен скакалец и толкова. Останалото се хвърля в кладенеца на жертвоприношенията. Като си помисля, че само с едно такова ядене може да се изхрани целият ми народ за десет луни! — споделя старецът, прекалено изтощен, за да продължи да се жалва. Той въздъхва дълбоко от отчаяние и се отдалечава, отвратен от това охолство.
— Защо не раздава храната, която му остава, вместо да я хвърля в някакъв кладенец? — възмущава се Артур.
— М. Прокълнатия е олицетворение на злото. Той изпитва удоволствие от страданието, което причинява на другите. Нищо не може да го зарадва повече от изгладнял народ, който пролива сълзи и се пита как да оцелее — стиснала зъби, обяснява Селения.
— Все пак в началото той е бил един от вашите, нали така? — пита Артур.
— Кой ти е казал това? — пита принцесата, явно смутена от въпроса.
— Бетамеш ми спомена, че е бил изгонен от вашата земя преди много, много време — отвръща момчето.
Селения хвърля убийствен поглед на брат си, който гледа встрани.
— Колко много дребни детайли има върху фасадата на двореца! — възкликва той, за да извърти разговора. Селения предпочита да не отговаря.
— Какво се е случило? Защо е бил пропъден? — пита Артур, но не от прекалено любопитство, а чисто и просто за да узнае нещо повече за минимоите.