— Това е дълга история, друг път ще ти я разкажа. Може би! Сега имаме по-важна работа. Вървете след мен!
Селения разбутва изгладнялата тълпа и тръгва успоредно на конвоя.
Един мъничък сило, широко отворил осемте си очи, гледа как преминават каруците с храна. Подтикнат от глада, той несъзнателно протяга ръчица към някакъв плод. Силен удар с камшик изплющява върху пръстите му, за да го приучи на ред. Веднага родителите на малкия сило скриват детето в дебелата си козина. Един сеид с камшик в ръка застава пред татко сило:
— Храната на господаря не бива да се пипа! — напомня му сеидът.
Силото оголва зъбите си — четиридесет и осем остриета, по-наточени от бръснач. Още едно движение, насочено срещу чедото му, навярно ще бъде зле посрещнато. Сеидът преглъща нервно при вида на този трион, монтиран върху челюсти.
— Този път от мен да мине — отстъпва сеидът. Не е толкова глупав, че да си докара беля на главата.
Отстрани на двореца има пещера, издълбана направо в скалата. Навярно с труда на стотици насекоми. В дъното на кухината — тежка порта с по-скромна украса. Когато шествието се приближава, вратите автоматично се отварят. Процесията бавно, каруца след каруца, влиза навътре в скалата.
Народът се държи на разстояние от тази странична врата. Никой не дръзва да прекрачи отвъд тази граница. Никой, освен нашите трима герои, винаги готови за приключения.
Селения се скрива зад един огромен камък и гледа как портата бавно се затваря след преминаването на последната каруца. Тя захвърля коженото си палто и се подготвя за скок.
— Тук пътищата ни се разделят, Артур — казва принцесата, преди да скочи към вратата.
— Дума да не става! — отвръща храбрият Артур, който хуква да настигне принцесата. Но го пресреща острието на меча, опряно в гърлото му. Селения, по-бърза от светкавица, го е измъкнала от ножницата и държи своя принц на разстояние.
— Трябва сама да разреша този проблем — казва сериозно принцесата.
— А аз какво да правя? — пита момчето, обзето от вълнение, което го задушава.
— Ти намираш съкровището и спасяваш дома си. А аз намирам М. Прокълнатия и се опитвам да спася своя дом.
Селения говори спокойно, като изпълнен с решимост човек, когото нищо не е в състояние да спре.
— Ако успея, ще се срещнем ето тук след час — уточнява принцесата.
— А ако не успееш? — пита Артур, вече натъжен от мисълта за такъв изход.
Селения въздъхва дълбоко. Много пъти е премисляла тази вероятност. Знае добре, че срещу М. Прокълнатия и неговото всемогъщество шансовете й са почти нулеви. Възможно е шансът й да успее да е едно на хиляда, но тя е истинска потомствена принцеса, дъщеря на император Сифрат дьо Матрадой, петнадесети в династията, и скоро тя ще е шестнадесетата. И дума не може да става да не направи никакъв опит!
Момичето дълго гледа Артур в очите и леко се доближава до него, но без да сваля меча си, все така допрян до гърлото на момчето.
— Ако не успея… бъди добър крал — казва тя простичко, с неприсъщо за нея спокойствие, сякаш в храброто й сърце се беше отворила вратичка.
Принцесата обгръща с ръка главата на момчето и запечатва нежна целувка върху устните му. Времето спира. Пчелите с медени нишки рисуват сърчица в небето, откъдето се сипят рой пеещи маргаритки. Край тях облачетата се залавят на хорце, а хиляди птички, събрани в многогласен хор, заливат небесата с най-нежна песен.
На Артур никога не му е било толкова хубаво. Има чувството, че лети по копринена пързалка, раздвижвана от чуден ветрец, който го люлее и гали, сякаш нищо друго не е от значение.
Дъхът на Селения е по-горещ от лятото, кожата й — по-нежна от пролетта. С векове би стоял така, прилепнал до устните й, ако боговете на любовта са благосклонни. Но Селения се отдръпва и магията изчезва. Целувката трае само секунда.
Артур е все още напълно замаян. Никога една секунда не му се е струвала толкова кратка. Никога една секунда не е била с такъв упойващ дъх на вечност. Той е толкова изненадан, колкото и зашеметен. Не знае какво да каже.
Селения мило му се усмихва. В погледа й се долавя непозната нежност.
— Сега, когато ти получи цялата ми власт… използвай я за добро — прошепва му тя, преди да изчезне в отвора от няколко сантиметра, който разделя двете крила на портата.
— Но… почакай… трябва… — заеквайки тича към нея Артур, но вратите още по-плътно се затварят. И дори да е само два милиметра, той пак не може да мине през тясната пролука.
Обзема го отчаяние. Едва що можа да проумее какво му се случва и вече трябва да свикне с мисълта, че то няма да се повтори никога вече. Момчето докосва устните си, сякаш да се увери, че не е било сън, но ароматът на принцесата още витае край лицето му.