Бетамеш изскача от прикритието си и ръкопляска на младия принц.
— Браво! Беше чудесно!
Той хваща ръцете на Артур и буйно ги разтърсва.
— Честито! Това е най-хубавата сватба, на която съм присъствал!
— За какво говориш? — пита Артур пообъркан.
— Ами за твоята сватба, глупчо. Тя те целуна. Значи си женен, за добро и лошо, чак до следващата династия. Така е при нас — обяснява съвсем простичко Бетамеш.
— Искаш да кажеш, че целувката… беше сватба? — пита Артур, малко изненадан от протокола.
— Разбира се! — потвърждава Бетамеш. — Много вълнуваща сватба! Ясно! Кратко! Прекрасно! — преценява той като познавач.
— Прекалено кратко, не намираш ли? — жалва се Артур, напълно объркан от бързината на празненството.
— Съвсем не! Получи най-главното — ръката и сърцето й. Какво повече искаш? — възразява Бетамеш с логика присъща само на минимоите.
— При нас на възрастните им трябва повече време. Те се опознават, срещат се, прекарват заедно времето си. След това говорят за тези неща, и обикновено мъжът е този, който прави предложение. Целувката идва най-накрая, когато казват „да“ пред свещеника — обяснява Артур, който навярно си припомня други сватби.
— Олеле, каква загуба на време! Вие наистина имате много време за губене в живота си, щом го пилеете за подробности! Само умът има нужда от всички тези сложнотии. А сърцето знае една-единствена дума и целувката е най-добрият начин да я изречеш — обяснява Бетамеш.
Артур се опитва да разбере, но всичко става прекалено бързо за него. След такава целувка му трябва цяла нощ здрав сън и няколко аспирина.
— Какво повече би искал? — пита го приятелят му, като вижда посърналата му физиономия.
— Ами… не знам. Може би малко празненство? — отвръща Артур, който се опитва да дойде на себе си.
— Струва ми се, че идеята е чудесна! — чува се глас, прекалено плътен, за да е на Бетамеш.
Нашите двама приятели се обръщат и се озовават срещу двайсетина сеиди, скупчени зад началника си, ужасният Даркос, единственият син на също толкова ужасен М. Прокълнатия. Всеки път, когато Даркос се усмихва, човек има чувството, че той ще убие някого, толкова е неприветлива усмивката му. И дори да миеше по петнайсет пъти на ден кафявите си зъби, нищо нямаше да се промени.
Даркос се приближава към Артур с бавна стъпка на победител.
— Ако ми позволите, лично ще се заема да ви организирам едно малко мило празненство! — казва той без заобикалки.
Предложението е толкова ясно, че дори сеидите разбират какво означава и глупаво се хилят. Артур също го разбира. Днес, на рождения му ден, лошо му се пише.
Майката на Артур е седнала до кухненската маса. Тя докосва с пръсти свещичките, за които вече няма торта, нито рожденик, за да светят.
Десет свещички, за десетте годинки, през които Артур порасна като животинче — буйно и мило. Горката майка, не може да не си припомни десетте рождени дни, толкова различни един от друг.
Първият — ето, Артур стои като хипнотизиран от танцуващата светлинка пред него.
Вторият — ето как напразно се опитва да хване пламъчетата, които непрекъснато се изплъзват от ръцете му.
Третият рожден ден — с още неукрепналия си дъх, той успя да духне свещичките едва на третия път.
На четвъртата торта духна всички свещички отведнъж. За първи път.
На петото събиране Артур се постара сам да разреже тортата, под зоркия поглед на баща си, неспокоен, като го гледа как борави с прекалено големия нож в малките си ръце.
Шестият рожден ден — най-важният в очите на детето… защото по този случай дядо му му подари собствения си нож, с който то гордо разряза тортата си. Това бе също така последният празник, на който дядо му присъства…
Горката жена не успява да задържи сълзата, търкулнала се по бузата й. Толкова радост и толкова мъка само за десет години! В сравнение с тези десет години, които преминаха като миг, десетте часа, откакто Артур го няма, изглеждат цяла вечност.
Майката търси с поглед малко утеха, нещо, което да я обнадежди. Но се натъква само на мъжа си, проснат на канапето, смазан от умора. Дори няма сили да хърка, нито да затвори зяпналата си уста. При други обстоятелства тази картинка щеше да я развесели, но днес още повече й се доплаква.
Бабата присяда до нея, с еднократни кърпички в ръка.
— Последният ми пакет! — казва тя с хумор, за да поразведри обстановката.