Дъщерята гледа майка си и лекичко се усмихва. В трудни моменти възрастната жена винаги успява да запази чувството си за хумор. Дължи го на мъжа си Арчибалд, който над всичко ценеше хумора и поезията.
— Хуморът в живота е като катедралите в религията… Най-хубавото нещо, което човек е измислил — казваше той на шега.
Ако можеше Арчибалд да е тук сега! Щеше да донесе малко светлинка в живота, станал толкова мрачен за тях! Щеше да съумее да внесе онази нотка оптимизъм, която никога не го напускаше. Благодарение на нея беше преминал през Втората световна война като матадор, който избягва рогата на бика.
Възрастната жена хваща нежно ръцете на дъщеря си и ги стисва с обич.
— Знаеш ли, детето ми, това, което ще ти кажа, сигурно е безсмислено… но синът ти е изключително момче — прошепва тя с ласкав и успокоителен глас. — И не знам защо, но съм сигурна, че където и да се намира, дори и да е в трудно положение… той ще се справи!
Майката изглежда поуспокоена от тези думи и двете жени още по-силно си стискат ръцете, сякаш да подсилят молитвите си. Ще трябва още повече да се молят, защото в момента Артур е в затвора. Малките му ръчички са впити в железните пречки и той гледа гъмжащия от народ площад. Там няма нито една милостива душа, която да му се притече на помощ.
— Откажи се! Никой няма да си сложи главата в торбата, за да помогне на затворник на М. Прокълнатия — подхвърля Бетамеш, свит в ъгъла на затвора.
— Внимавай с приказките, Бета. Селения каза, че трябва да сме предпазливи.
— Предпазливи ли? Цял свят вече знае, че сме в затвора — въздъхва младият принц напълно отчаян. — Паднахме в ръцете на това чудовище! Бъдещето ни е вече начертано! Само Селения може да ни спаси живота… ако успее да спаси своя…
Артур го гледа и трябва да приеме очевидното. Селения наистина е единствената им надежда.
Глава 8
Нашата малка принцеса съзнава важността на мисията си и здраво стиснала меча, навлиза в лабиринта от неприветливи галерии в царския палат. Тя е изгубила от погледа си процесията с храни, но успява да се ориентира благодарение на следите от дървените колела по земята. Селения бавно напредва, от прикритие до прикритие, оставяйки да отминават редовните сеидски патрули, многобройни като жаби в блато.
Скоро по коридорите, издълбани в скалата, започват да се виждат украси и облицовка от черен мрамор. Пламъците на факлите се отразяват върху гладката повърхност и изглеждат огромни. Сенките приличат на дългата козина на грозен дявол, изскочил от преизподнята, за да избълва пламъците си.
Селения има храбро сърце, но дланите й са леко влажни. Този леден мрак не й е по вкуса. Тя предпочита горите с високи треви, есенните листа, с които може да сърфира по хълмовете на своето градче, полята с макове, където е толкова приятно да се спи! Тази мисъл я натъжава. Често едва когато си в беда, осъзнаваш колко са ценни всекидневните дреболии. Събуждаш се от сладък сън и се протягаш, слънчев лъч погалва бузата ти, скъп човек ти се усмихва…
Като че ли лошото съществува само за да се оцени доброто.
Сеидският патрул изтръгва Селения от унеса й и я връща към задачата й. Тя е все така в този дворец на смъртта, катедрала от черен мрамор, студена като ледник. Подът също е мраморен, толкова тъмно черен, че ти се струва, че ще пропаднеш. Върху този прекалено твърд камък следите от каруците вече не личат.
Селения стига до кръстопът и трябва да вземе решение. Тя застава за миг неподвижно, разчитайки на интуицията си, за да я упъти. Може би някакъв знак? Сигурно над тези седем земи бди някой бог, който да й помогне мъничко, или наистина ще се наложи съвсем сама да се справя с това ново изпитание?
Селения поизчаква, но не се появява никакъв небесен знак. Дори ветрец не подухва, за да й посочи кой път да избере. Тя въздъхва и отново се взира в двата тунела. Вдясно се забелязва бледа светлина, долитат звуци като музика. Обикновен човек веднага би усетил клопката и би хукнал в обратна посока. Но Селения не е обикновен човек. Тя е принцеса, отдадена на своето дело и готова на всякакъв риск, за да изпълни мисията си. Стисва още по-здраво меча си и хлътва в десния тунел.
Изведнъж след един завой тя се озовава в огромна зала. Подът е покрит с лъскави мраморни плочи, а от тавана висят хиляди сталактити — капки вода, замръзнали в своя бяг надолу. Някакъв местен Микеланджело е имал тежката задача да извае крайчеца на всеки сталактит. Навярно цял живот е посветил на тази задача, дотолкова трудът му изглежда колосален.