Селения прави няколко крачки по мрамора — гладък като езеро, поглъщащ всички шумове. В дъното на залата тя забелязва най-малката каручка, оставена от робите. Какви ли плодове няма в нея — единствените цветни петна в този сиво-черен свят.
Пред каручката се вижда източен силует, застанал с гръб към Селения. С дълга пелерина, проядена по краищата, метната върху рамене, от които едното е по-високо от другото. Трудно е от такова разстояние да се каже дали има шапка, или главата му е несъразмерно голяма спрямо тялото. Както и да е, но този мършав силует е чудовищен, сякаш изскочил от най-страшните кошмари.
Това същество в гръб, което гризва без желание и едва чопли от храната с върха на кривите си пръсти, може да е само Малтазар Прокълнатия.
Селения преглъща, стиска силно меча, за да се окуражи, и пристъпва бавно и безшумно. Държи отмъщението си на ръка разстояние. Нейното лично отмъщение, но и отмъщението на целия й народ, а също и на всички народи, кръстосващи из Седемте земи, които все някога са изпитали войнствената ръка на този властен завоевател.
Но ръката на Селения ще поправи всичко това и ще пречисти спомена за дедите, помрачен от годините на робство и безчестие. С очи, впити в неприятеля, тя пристъпва бавно, затаила дъх, с разтуптяно сърце. Ръката й постепенно се вдига във въздуха. Високо-високо, сякаш за да бъде на висотата на отмъщението, на висотата на наказанието. Мечът вече достига върха на един сталактит, много по-нисък от останалите. При допира с камъка острието издава лек стържещ звук. Нищо и никакъв звук наистина, но достатъчен, за да наруши тази мъртвешка тишина, която сякаш се нрави само на ледения вятър.
Силуетът замръзва на място, с плод в ръка. Селения прави същото. Тя е неподвижна като скулптурите, провиснали от тавана.
Съществото оставя внимателно плода и въздъхва спокойно и дълбоко. Но продължава да е с гръб към Селения. Само накланя глава напред, като че съкрушено от това явно очаквано присъствие.
— Цели дни изострях този меч, за да стане острието му съвършено. Ще разпозная звука, който издава, сред хиляди други…
Гласът на това същество е глух. Стените на гърлото му сигурно са ужасно увредени, защото въздухът, който преминава през тях, хрипти странно, сякаш се допира до ренде. „Кой да му каже, че има нужда от ремонт“ — минава през ума на Селения, но тя знае, че тук не се интересуват от съветите й.
— … И кой друг, освен ти, Селения, би могъл да извади този меч от скалата? — долита от силуета, преди бавно да се обърне.
Малтазар най-после показва лицето си и всеки, който го види — потръпва.
Той е ходещ ужас. Обезобразено, наполовина проядено, издълбано от времето, лицето му се е превърнало в опустошено поле. Някои все още сълзящи рани са хванали коричка. Болката навярно е постоянна и тя се чете в погледа му на изхабен от живота човек. Можеше да се очаква, че в този поглед ще бушуват само огън и омраза, но тъкмо обратното. Очите му са изпълнени с тъгата на гаснещи животни, с меланхолията на прокудени принцове, лишени от правата си, и с унижението на оцелелите.
Но Селения не се вглежда в очите на Малтазар. Тя знае, че те са най-мощното му оръжие. Колко нещастници са се хващали в клопката на приветливия му поглед и са свършили опечени като кестени!
Принцесата застава с меч пред себе си, готова да парира всеки удар. Тя наблюдава Малтазар и тялото му. Не е кой знае какво.
Наполовина тяло на минимой, наполовина на насекомо, то цялото се разлага. Няколко груби кърпежа скрепяват отделните части и дългата му полупрозрачна пелерина прикрива, доколкото може, останалото.
Челюстите му се поразтварят. Трябва да е някаква усмивка, но такава, че жал да ти стане за него.
— Радвам се да ви видя, принцесо — казва той с глас, който се опитва да омекоти. — Липсвахте ми — добавя той, привидно искрено.
Селения се изпъва и повдига брадичка, като храбро момиче.
— Не и аз! — отвръща тя. — Дошла съм да ви убия.
И актьор не би могъл да го изрече по-добре. Тя заковава погледа си в очите на Малтазар, готова за дуел, пренебрегвайки напълно внушителния ръст на противника си. Като Давид срещу гиганта Голиат от библейския разказ, като Маугли срещу Шаркан от „Книга за джунглата“.
— Защо толкова омраза? — пита Малтазар, който при мисълта за битка се усмихва още по-широко.
— Ти предаде народа си и изби всички останали, освен онези, които взе в робство. Ти си чудовище!
— Не говори за чудовища! — избухва Малтазар, чието лице изведнъж позеленява. — Не говори за онова, което не познаваш! — добавя той, преди да се поуспокои. — Само ако знаеше колко е болезнено да живееш в осакатено тяло, другояче щеше да говориш.