— Тялото ти беше великолепно, когато предаде своите! Боговете ти пратиха това наказание! — възразява принцесата, твърдо решена в нищо да не отстъпва.
Малтазар избухва в гръмогласен смях, като че ли топ изхвърля гюлле.
— Мило момиче… ако нещата можеха да са толкова прости или ако аз можех чисто и просто да забравя… — признава Малтазар с въздишка. — Ти беше още дете, когато аз напуснах градчето ти. Навремето ме наричаха Малтазар Добрия, Малтазар Боеца! Бдящият защитник! — добавя той със сълзи в гласа.
Вярно е, че навремето Малтазар беше хубав принц, силен и усмихнат. Беше с три глави по-висок от другите, повод за закачки от приятелите му.
— Родителите му навярно са попрекалили с гамулското мляко — казваха на шега, с много нежност. А той се усмихваше. Нямаше голямо чувство за хумор, но знаеше, че тези шеги са своеобразни похвали. Всички го обичаха за силата и храбростта му.
Когато родителите му загинаха, разкъсани през Войната на скакалците, която трая няколко луни, изправяйки двата народа един срещу друг, никой не се осмели да се шегува отново, колкото и нежност да влагаше в шегата. Малтазар възмъжа, но тази болка в него никога не изчезна. Верен на добродетелите, завещани от родителите му, той беше смел и отзивчив. Чувството му за чест и родина силно се беше развило. Цялото градче беше станало неговото единствено семейство и той бе готов да се бие до смърт, за да го защити.
Когато настъпи ужасната суша, която трая близо хиляда години, наложи се да изпратят експедиция да търси вода. Макар минимоите да не обичаха да се потапят в тази течност, все пак тя беше необходима за посевите, което ще рече — за оцеляването на населението.
И тъй, съвсем естествено, Малтазар поиска разрешение да оглави експедицията. Владетелят Сифрат дьо Матрадост, по онова време още съвсем млад, с най-голямо удоволствие му повери ръководството. За него той беше синът, който искаше да има и какъвто след време щеше да израсне Бетамеш. Но в момента принцът беше бебе само на няколко седмици и владетелят възлагаше всичките си надежди на Малтазар. Селения се би като тигрица, защото смяташе, че на нея се полага да изпълни тази важна мисия. Баща й, кралят, едва успя да укроти нейния плам и се наложи да й обещае, че по-късно тъкмо тя ще служи на своя народ.
И така, една хубава утрин Малтазар тръгна, горд като завоевател, с изпъчени гърди, преизпълнен със сила и смелост, и напусна градчето под окуражителните овации и свиркания. Няколко девойки не можаха да се въздържат и пророниха сълзи при вида на националния герой, поел пътя към славата.
След няколко дни пътуването взе друг обрат. Сушата бе засегнала всички земи. Оцелелите се бяха събрали на групи и бранеха настървено имуществото си. Малтазар и дружината му трябваше да отблъсват чести грабителски набези, нападения и денем, и нощем, когато неприятелите скачаха отгоре им от дърветата, изникваха пред тях от калта, или прелитаха по въздуха, тласкани от невидими ветрове.
Отрядът се топеше пред очите му и след по-малко от месец бяха останали само половината от товарните каруци и една трета от хората, за да ги водят.
Колкото по-навътре навлизаше в земите, толкова по-враждебни ставаха областите, населени със свирепи животни, за които дори не подозираше, че съществуват. Горите кръстосваха кръвожадни орди, отдадени само на пиянство и плячкосване, а най-често и на двете едновременно. И каквото падне още…
Всяко ручейче или кладенец, които откриваха, бяха отчайващо пресъхнали. Трябваше да се върви по-нататък.
Експедицията, смалена наполовина, прекоси гори с месоядни растения, езера от засъхнала кал с изпарения, предизвикващи халюцинации, после пустинни плата, които дори човекът бе напуснал.
Малтазар изтърпя всички тези страдания, всички унижения, без да трепне. Никога не се отклони от мисията си и когато в една почти непроходима планина той най-сетне откри тъничка струйка прясна вода, сърцето му се отпусна.
За беда беше останала само една каруца с четирима войници, за да я бранят. Малтазар и хората му напълниха бъчвата догоре и тръгнаха обратно.
Ценният товар увеличи десетократно ламтежите на околните племена и връщането беше кошмарно. Край на добрите принципи, на правилата в изкуството, на рицарството. Малтазар бранеше богатството си, както гладно куче кокала си. С всеки изминал ден той ставаше все по-свиреп, не се колебаеше да съсече на две всеки, който представляваше някаква заплаха, и премина от отбрана към атака. Това, както казваше той, е най-добрият начин за разрешаване на проблемите. Една стремителна атака, бърза и кървава, предотвратява всеки спор и всяка мъчителна отбрана.