Преди години благодетелят Арчибалд изказал една мисъл и тя се запечатала в съзнанието им: „Нищо не се губи, нищо не се създава, всичко се видоизменя.“ И добавил, че не е негова мисъл, но какво от това.
Второто правило било извлечено от книгата, за която Арчибалд — пак той! — често говорел, но никой не можел да си спомни заглавието й. „Обичай и уважавай ближния си като самия себе си.“ Всички много ценели това правило и стриктно го изпълнявали, влагайки цялото си старание. Усмихвали се повече един на друг, поздравявали се взаимно, канели се да споделят трапезата дори когато при суша почти нямало какво да делят.
Първото правило било най-важното, внушено направо от премеждията на Малтазар. „Никоя кауза не оправдава смъртта на един невинен.“ Съветът го възприел без никакъв спор и единодушно го избрал за първо правило.
Правилата бяха триста шестдесет и пет. По едно за всяко цвете. И всеки ден един минимой, достоен за това име, бил длъжен да се посвещава на някое правило.
По време на пътуването си Малтазар се променил жестоко, но минимойското общество също извървяло свой духовен път. И когато Малтазар се върнал в градчето с каруца, теглена от десетина роби, завладени по пътя, той бил посрещнат доста сдържано.
Естествено, владетелят му благодарил за спасителната вода, която побързали да складират, но не му организирали празник, както очаквал. Първо освободили робите, като им дали храна за из път, после дълго се молили за всички минимой, които не се завърнали от експедицията. Малтазар бил единственият оцелял. Единственият, който можел да разкаже по какъв начин дружината му е оредяла, и в много минимой се загнездило съмнението дали точно при такива обстоятелства били загинали спътниците му. Но Малтазар не обръщал внимание на тези подмятания и изпитвал голямо удоволствие да разказва за подвизите си, като ги описвал много пламенно, изтъквайки преди всичко храбростта и смелостта си, които растели с всеки нов разказ.
Минимоите учтиво го слушали съгласно осмото правило, което давало право на всеки да изразява мислите си, и на триста четиридесет и седмото правило, което подчертавало, че е неприлично да прекъсваш някого насред дума.
Но много скоро подвизите на славния Малтазар вече не интересували никого. Би могъл да споделя спомените си със своите другари, ако всички до един не били загинали при неизвестни обстоятелства.
В действителност Малтазар останал сам. Сам със себе си. Сам с миналото си. Миро го посъветвал да прелисти „Великата книга на правилата“, но той не искал и да чуе, камо ли да чете. А и как са могли да напишат такава книга, без дори да изчакат мнението му! Той бил кръстосал надлъж и нашир Седемте земи, бил сразил най-страшните народи, преживял неописуеми бури, победил зверове, каквито и най-развихреното въображение не би могло да измисли. Целият този опит не бил дори взет под внимание и Малтазар останал дълбоко засегнат.
— Не сме се опитвали да създадем наръчник за борби, а наръчник за добро държание! — отвърнал тогава Миро. Но този отговор накарал Малтазар да побеснее от яд. Той напуснал градчето и започнал да обикаля всички съседни кръчми, да се налива и напива, разказвайки за бойните си подвизи на всеки, който искал да ги чуе.
Всеки ден той все повече затъвал в алкохол и разврат и стигнал дотам, че взел да се среща с най-отвратителните насекоми, често отровни, сред които една млада бръмбарка, привидно доста симпатична, която…
— Млъкни! — изревава внезапно Малтазар. Да слуша официалната версия, е непосилно за него.
Селения му се усмихва. Ако се вярва на капките пот, избили по челото на Малтазар, много вероятно е нейната версия да е по-близо до истината от неговата.
— Аз срещнах това момиче само за секунда — отбранява се той, като разкрит виновник.
— Ти си й дал правата си, тя ти е дала своите! — оспорва принцесата все така рязко.
— Стига! Достатъчно! — реве Малтазар, побеснял от яд.
Това никак не му прилича, защото, щом се разгневи, раните по лицето му се разтварят и от тях започват да се разнася зловонно изпарение, сякаш вътрешното налягане иска на всяка цена да намери изход навън.
На Селения това не й прави никакво впечатление, но е трогната от болката, която чете върху лицето на Малтазар. Той не обича да му противоречат, а още повече мрази да го гледат право в очите, на всичко отгоре и със съчувствие.
Малтазар внезапно се обръща и започва да крачи напред-назад из огромния си мраморен салон, за да укроти гнева си.
— Аз наистина отпразнувах победите си в няколко съседни барчета. Посетителите бяха толкова въодушевени от разказите ми, че би било жестоко да ги лиша от това удоволствие.