Последните думи на Артур възбуждат любопитството на възрастния мъж.
— Какво каза, момчето ми? — учтиво пита той.
— Научили сте ги да рисуват и картини. Огромни платна, за да заблудят неприятеля. Научили сте ги също да пренасят водата на разстояние, да улавят светлината с помощта на големи огледала…
„Дявол да го вземе, как е възможно това момченце да знае тези неща?“ — пита се възрастният човек. Тогава решава да се обърне, за да види лицето на събеседника си.
— Да, вярно е, но… откъде знаеш ти всичко това?
Артур се взира в това състарено лице, обрасло с брада. Две весели трапчинки, все още искрящ поглед, бръчици в ъглите на устата, защото много се е усмихвал. Няма вече никакво съмнение — този поомачкан минимой е дядо му Арчибалд.
— Защото аз съм внукът на този изобретател — отговаря Артур, обзет от вълнение.
Старият човек се бои да повярва. Сдържа радостта, която се надига в него.
— Артур ли? — най-после пита той, като че ли пита за най-невероятното.
Момчето се усмихва широко и кимва с глава.
Арчибалд не вярва на старческите си очи. Животът току-що му поднесе най-хубавия подарък от всички Коледи, взети заедно. Той става и се хвърля в прегръдките на Артур.
— О, внучето ми! Моят Артур! Колко съм щастлив да те видя! — повтаря дядото между изблиците на вълнение. Двамата така силно се прегръщат, че им е трудно да дишат. — Толкова се молих да те видя, да те докосна поне още веднъж! Какво щастие най-после да видя, че молитвите ми са чути. Благодаря ти, Господи!
По бузата му се търкулва сълза и потъва сред бръчките, набраздили лицето му. После се откъсва от прегръдката на внука си, за да може по-хубаво да го огледа.
— Дай да те видя! — казва той, като го поглъща с очи, толкова горд, толкова щастлив! — Колко си пораснал! Просто невероятно!
— Имам чувството, че по-скоро съм се смалил — отговаря внукът.
— Да, вярно — съгласява се дядото и двамата избухват в смях.
Дядото продължава да докосва внучето си, толкова трудно му е да повярва, че то стои пред него. Иска да се увери, че не е някаква лоша шега на Малтазар — някоя от неговите прочути магии, че всичко това не е измама. Но ръцете на Артур са от плът и кръв. Малки, станали вече мускулести ръце. Не е вече бебето, което галеше. Днес той е хубаво малко момче, много зряло за възрастта си — изживяното приключение бе оставило своя отпечатък.
Арчибалд е смаян от вида на внука си.
— Но как успя да стигнеш дотук?
— Ами… разгадах твоята загадка — скромно отвръща Артур.
— А, да, вярно! Бях напълно забравил!
— Матасалаите също бяха получили твоето послание и дойдоха да ми помогнат при преминаването — добавя Артур.
— Дошли са чак от Африка само за да ме освободят?! — вълнува се Арчибалд.
— Ами да. Мисля, че много те обичат. Но в последния момент възложиха на мен мисията да те освободя.
— Правилно са постъпили. — Арчибалд е във възторг и потупва внука си по бузите. — Чудесно! Ти си истински герой! Толкова се гордея с теб!
Дядото го прегръща през раменете и го повежда към сламеника, като че ли го води в салона си.
— Хайде, разправяй! Какво ново при вас? Искам всичко да знам за теб — казва той на внука си и го слага да седне до него.
Артур наистина не знае откъде да започне. Случката е толкова невероятна, толкова сложна! Решава да започне от края.
— Ами… аз се ожених.
— Я, така ли? — учудва се Арчибалд, който не беше очаквал подобна новина. — Но ти… на колко си години?
— Ами… почти на хиляда — отвръща момчето, за да се оправдае.
— А, да, вярно! — казва Арчибалд със съучастническа усмивка в ъгълчето на устните. Това му напомня за малкия Артур, който още на четири години искаше да му купят швейцарско ножче, убеден, че е достатъчно голям, за да реже сам месото в чинията си. Дядото беше му отговорил, че на четири години той наистина е вече много голям, но за да има собствено ножче, трябва да е много стар.
— А на колко години ставаш стар? — беше попитал малкият Артур, който още оттогава не се предаваше лесно.
— На десет години! — беше отговорил Арчибалд, за да си даде малко отсрочка.
Времето се беше изтърколило и сега си играеше с думите им.
— И коя е щастливата избраница? — пита дядото с любопитство.
— Принцеса Селения — доверява му Артур, не смеейки да покаже колко е горд.
— Не бих могъл да мечтая за по-прекрасна снаха — радва се Арчибалд. — Познаваш ли вече семейството?
Артур посочва с пръст Бетамеш, който дреме край решетката.