— Милият Бетамеш! Не го познах. Може да се каже, че за пръв път го виждам толкова кротък. Като че ли си е намерил майстора — казва Арчибалд малко ласкателно.
Артур повдига рамене, смутен от похвалата.
— Моят малък Артур женен за принцеса! — дядото не може да го проумее. — Ето те бъдещ крал, сине. Крал Артур! — тържествено добавя той.
Момчето е смутено. Наистина не е свикнало да го хвалят толкова.
— Един крал в затвора не е истински крал. Хайде, дядо, трябва на всяка цена да се измъкнем от тук!
Артур веднага се връща при решетките. С неговата сила и гениалността на дядо му няма начин да не излязат от този дяволски затвор! Но Арчибалд не помръдва.
— А баба ти? Как е баба ти? — пита той, пренебрегвайки думите на Артур и молбата му.
— Ти много й липсваш. Хайде! — отвръща детето.
— Разбира се, разбира се… а къщата? Как е къщата? Ами градината? Надявам се, че баба ти я поддържа — продължава да пита Арчибалд.
— Градината е чудесна. Но ако не се върнем до дванайсет часа на обед със съкровището, нищо няма да остане нито от градината, нито от къщата — настоява Артур, дърпайки дядо си за ръкава.
— Разбира се, сине, разбира се… ами гаражът? Надявам се да не си преобърнал всичко! Още от малък толкова обичаше да майсториш какво ли не! — с тъга си спомня Арчибалд.
Артур се заковава пред него, хваща го за раменете и го разтърсва като сомнамбул.
— Дядо, не чуваш ли какво ти говоря?
Арчибалд леко се извърта и въздъхва:
— Разбира се, че те чувам, Артур, но… никой никога не се е измъкнал от некрополския затвор! Никой! — тъжно казва той.
— Ще видим! А дотогава, знаеш ли поне къде е съкровището?
Арчибалд клати глава, както кученце талисман на задното стъкло на кола.
— Съкровището е в тронната зала и М. Прокълнатия седи отгоре му.
— Няма да е задълго! — обещава Артур, който си възвръща предишния плам. — Селения тръгна да му подири сметка и доколкото я познавам, нищо няма да остане от този проклет Малтазар!
Щом отеква това злокобно име, носещо нещастие, Бетамеш стреснато се събужда. Когато се увлече, Артур все обърква нещата. Арчибалд се прекръства, за да предотврати бедата, но вече е късно — злото никога не закъснява.
Вратата на килията се отваря и хвърлят вътре Селения, която се просва на земята. Сеидът бързо заключва отвън и патрулът се отдалечава.
Артур се спуска към принцесата и нежно я прегръща. Избърсва лицето й, цялото в прах, и приглажда разбърканите й коси.
Селения е трогната и се оставя на нежното му внимание. А и толкова е изтощена, че не би имала сили да се противи.
— Провалих се, Артур, ужасно съжалявам — прошепва тя безкрайно натъжена.
Никога принцесата не се бе чувствала толкова отчаяна и объркана. Значи сърчицето й не е от камък и бронята й служи само за да прикрие нейното недоверие и чувствителност.
— Всичко е загубено! — добавя тя и сълзите й рукват на воля.
Артур внимателно ги бърше с пръстче.
— Докато сме живи и мъничко се обичаме, нищо не е загубено! — заявява той с глас, който звучи нежно и успокоително.
Селения му се усмихва, възхитена от неговия оптимизъм при всякакви изпитания. Наистина направи добър избор! А и в очите на Артур се четат толкова хубави неща! Погледът му изразява и доброта, и щедрост, а също и смелост, и упорство. Всички онези хубави качества, които превръщат младежа в принц. Селения пак му се усмихва и погледът й потъва в неговия.
Ето ти проблем: когато Селения те гледа така, нищо друго на света вече няма значение. Все едно че е разпален мангал насред тундра, слънчобран сред пустиня, чесало за гръб.
Артур не откъсва поглед от нея и се разтапя като снежна топка, метната върху жаравата на очите й. Той се навежда напред, без дори да го съзнава, привлечен от магнита на тези очи, великолепни като перли на любовта, и на тези устни, блестящи като роза при утринна роса. Устните им бавно се доближават, едва-едва, а клепачите им постепенно се притварят. Става опасно. Още малко и двамата ще се целунат.
Точно поради тази причина Бетамеш пъхва ръката си между устните им.
— Не искам да ви прекъсвам, но… мисля, че е за предпочитане, въпреки положението, в което се намираме, да спазваме протокола и традицията — казва той със съжаление, че му се налага да се намеси.
Тези думи изтръгват нашата малка принцеса от хубавия сън, в който тъкмо потъваше. Тя се прокашля, скача на крака и приглажда омачканите си дрехи.
— Той е напълно прав! Къде ми е умът?
В нея се пробужда истинската принцеса, тази, която никога не забравя своя ранг.