Артур се чувства измамен. Прилича на кутре, когато при игра са скрили топката му.
— Но… каква традиция? — объркан пита той.
— Древна традиция. Основно правило в протокола, което при всеки брак трябва да се спазва дословно — обяснява му принцесата.
— Да, но какво точно? — пита Артур. Въпреки обяснението, продължава нищо да не разбира.
— След първата целувка… целувката, която свързва завинаги младоженците… трябва да минат хиляда години, преди те да се целунат повторно — цитира принцесата, която знае протокола по-добре от всеки друг. Това е част от задълженията, които й налага нейният ранг.
— Желанието трябва да се овладява, а въздържанието да се изпитва. Така втората целувка ще е по-силна, по-приятна, по-значима. Защото само онова, която е рядко, е стойностно — добавя тя, за да довърши Артур, и без това сразен от новината.
— Да… разбира се — смотолевя той, като човек, току-що приел да чака смирено хиляда години.
Вратата на килията внезапно се отваря толкова рязко, че всички подскачат от изненада. Даркос особено обича такова театрално появяване. Обожава да играе ролята на лошия, който винаги излиза на сцената в най-страшния момент и с нова сила възобновява интригата.
— Май ви е топло, а? — пита той, като отчупва ледена висулка от тавана и я лапва.
— Температурата е чудесна — отговаря Селения, която въпреки студа кипи отвътре.
— Баща ми е подготвил малко празненство във ваша чест. Вие сте негови почетни гости — тържествено съобщава Даркос.
Както винаги, сеидите се изкикотват. От никого не убягва, че се готви клопка. На гостите им е напълно ясно що за представление ги очаква.
Артур леко се навежда към Селения:
— Ще трябва да предизвикаме сбиване. В суматохата някои от нас може да успеят да избягат — шепне той на ухото на принцесата.
— Без приказки, младежо! — веднага се намесва Даркос, който стриктно изпълнява нарежданията на баща си — заръчал му е зорко да ги следи.
— Не се безпокойте! Артур тъкмо каза нещо изключително по ваш адрес — отвръща Селения.
Като че ли хвърля стръв на риба — Даркос веднага налапва въдицата.
— По мой адрес ли? — пита той, преструвайки се, че не го интересува.
— Естествено, че именно по ваш — отговаря иронично принцесата.
Даркос се изпъчва. Без сам да си дава сметка, дробовете му се издуват от гордост.
— Щом знам адреса, мога ли да знам и номера? — пита той в порив на вдъхновение.
— Точно това е любопитното! Артур се пита какъв е номерът, та от толкова грозен баща да се роди още по-грозен син. Той каза следното: „Грозотата на Даркос е изключителна“ — изрича Селения.
Принцът на мрака замръзва на място. Леденото парченце изхвръква от устата му.
Неговото стадо от сеиди по навик се изсмива. Даркос се извръща рязко и пронизва подчинените си с поглед, по-остър от бръснач. Подхилванията веднага секват. Доколкото може, той сдържа гнева си, готов да експлодира като разклатена газирана бутилка, щом я отворят.
Прокълнатият син бавно издиша и вътрешното напрежение спада. Обръща се към Селения и й се усмихва, горд, че не е реагирал на обидата.
— Болката, която ще изпиташ, ще бъде равностойна на удоволствието, което ще изпитам аз — обещава й Даркос. — А сега, ще благоволи ли Нейно Височество да си направи труда да ме последва? — добавя той, правейки лек поклон.
Няма да има бой.
— Хубав опит — прошепва Артур на Селения, разочарована, че за пореден път се провали.
Отрядът на Даркос се скупчва около затворниците и ги извежда от килията.
— Тази импровизирана церемония не предвещава нищо добро — обажда се Арчибалд, разтревожен от броя на пазачите.
— Вече излязохме от затвора, а това никак не е лошо — отвръща Артур, винаги готов да види хубавата страна на нещата. — Трябва да сме нащрек и да си отваряме очите и за най-малката грешка, най-незначителния пропуск. Това е единственият ни шанс! — добавя младият принц.
— Тук не е точно мястото, където нещата се правят наполовина и се допускат грешки — позволява си да отбележи Бетамеш, разтревожен колкото и Арчибалд.
— Всеки допуска грешки и дори Ахил е имал пета, където е бил уязвим — отговаря Артур, уверен в себе си.
Артур, Алфред, Арчибалд, сега пък Ахил! Бетамеш се пита кой е този нов член на семейството, когото още не познава.
— Братовчед ли ти е? — пита Бетамеш, загубен сред клоните на родословното дърво.
Арчибалд се чувства длъжен да уточни историческата истина.
— Ахил е бил доблестен античен герой, прочут със силата и храбростта си. Бил е неуязвим… или почти. Само мъничка част от тялото му била по-слаба и оттам можело да го постигне гибел: едната му пета. Всеки човек си има слабо място, дори Ахил, дори Малтазар — шепне дядото на ухото на Бетамеш, който потръпва, щом чува това име, макар и произнесено съвсем тихо.