Глава 10
Нужни са най-малко десет сеида, за да отворят всяко от двете крила на портата към голямата кралска зала.
Малката група на новодошлите остава скупчена и гледа с любопитство тези две огромни метални плочи, които скърцат злокобно и освобождават пътя.
Залата е огромна, впечатляваща. Прилича на катедрала.
На тавана са окачени две огромни цистерни, като два тежки облака, затиснати между планински скали. Всъщност това са два резервоара за подземни води, навярно снабдяващи целия дворец, който, ако се съди по тях, изглежда, е необхватен. Резервоарите са надупчени на десетки места и в отвърстията са втъкнати сламките, откраднати от Артур. Шарените тръбички са свързани една с друга и се събират в центъра, като огромна канализация.
Сега вече става ясно какво е намерението на Малтазар: сламките ще послужат, за да се насочи водата към канализацията, която води право в градчето на минимоите, и така да ги залее. Наводнението бързо ще доведе до пълно изтребване, защото, както е всеизвестно, минимоите не умеят да плуват.
— Като си помисля, че аз ги научих да пренасят водата и че сега ще си послужат с моите идеи против нас — възкликва Арчибалд, минавайки пред съоръжението.
— А пък като си помисля, че аз им доставих сламките! — добавя Артур, който също се чувства отговорен.
Групичката прекосява тази монументална зала, подобна на безкраен площад. От всяка страна се е разгънала мощна стража от сеиди, застанали мирно.
В края на този площад се издига пирамида, почти прозрачна, оцветена в червено. Като се гледа по-отблизо, се забелязва, че в действителност това са многобройни късове полупрозрачен камък, натрупани един връз друг. В основата на тази стъклена грамада е сложен злокобен трон, с прекалено тежка украса, за да принадлежи на добър крал. Малтазар е положил длани върху страничните облегалки, с резбовани в краищата огромни черепи. Владетелят е изпънат като струна на трона си, но не, за да подчертае високомерието си, а защото това е единствената възможна поза за болното му тяло.
— Нали търсеше съкровището? Ето го! — прошепва Арчибалд на внука си.
Артур не го разбира. Той се оглежда наоколо, после се взира в странната пирамида. Тогава му става ясно, че това са куп скъпоценни камъни, стотина рубини, един от друг по-съвършени, натрупани толкова умело, че да образуват идеална пирамида.
Артур зяпва в почуда. Възхищава се на това изделие с неоценима стойност, на това съкровище, което смяташе, че никога не ще може да открие.
— Намерих го! — изплъзва се от устните му в изблик на гордост.
— Лесно е да се намери. Да те видим как ще го пренесеш! — обажда се Бетамеш, който, както изглежда, е възвърнал способността си да разсъждава трезво.
Наистина, съкровището лежи върху огромна купа и всеки камък сигурно тежи няколко тона.
Артур се замисля. Ако беше в нормалното си тяло, с предишните размери, да носи тази чинийка, пълна с рубини, би било от лесно по-лесно. Идеалното би било да запомни точно мястото на съкровището, за да го вземе, след като възвърне нормалния си ръст. Но за беда, в света на минимоите всичко изглежда огромно и знаците стават неузнаваеми. Нито едно от нещата, които са пред очите му, не му напомня за нещо познато.
Даркос го блъсва силно в гърба и го изтръгва от унеса му.
— Върви напред! Господарят няма да те чака! — излайва той, като предано куче пазач.
— Кротко, добри ми и верни Даркос — намесва се Малтазар, като добър господар. — Простете му. Той малко нервничи в момента. Имаше за задача да изтреби народа ви и за беда неведнъж и дваж се проваляше. Затова се държи малко… гадно. Но сега всичко ще си дойде на място. Татко е насреща.
Малтазар съзнава своето смазващо превъзходство и се наслаждава на създалото се положение, все едно че бавно-бавно близва сметаната върху сладкиш.
— А сега… нека празникът да започне! — възкликва той възбудено, като ударил джакпота. Щраква с пръсти и музиката гръмва. Оглушителна. Тържествена. Непоносима. Арчибалд си запушва ушите.
— Ако някога ме върнат в затвора, обещавам да им преподавам солфеж! — казва старецът, принуден да крещи, за да го чуят.
Малтазар махва с ръка. Вероятно знак за пуск.
Отстрани на рубинената пирамида се вижда пулт и командно табло с десетина грубо одялани дървени ръчки. Едно тъжно къртиче стои изправено пред пулта, готово да задвижи ръчките.