— Мино! — възкликва Бетамеш, разпознал малкия си приятел. — Това е Мино, синът на Миро! Смятахме, че е загубен завинаги. А ето че е жив!
Тази новина веднага развеселява групичката, най-вече Селения и братчето й, които като деца по цели дни си играеха с къртичето. Нескончаеми игри на криеница. Мино, разбира се, винаги печелеше, защото лесно изкопаваше подземни проходи и се скриваше. Прекарваха цели нощи изтегнати върху листенцата на цветето селения и оприличаваха съзвездията на различни герои и предмети. Тримата бяха неразделни до деня, в който Мино се хвана в капана на Даркос.
Бетамеш незабелязано му праща знак, но къртичето, както всички членове от неговото семейство, не вижда добре. Мино съзира един неясен силует, който сякаш му прави знаци, привидно — дружелюбни. Зрението му не е добро, но с обонянието му не е така и нежният аромат на Селения достига до ноздрите му. Лицето му постепенно светва и лека усмивка го озарява. Приятелите му са тук, дошли са да го спасят! Сърцето му пърха, а дробовете му се изпълват с въздуха на свободата.
— Хей, Мино, събуди ли се? Цял час ти давам знак — крещи му Малтазар, търпелив като изгладняла акула.
Мино изпада в ужас.
— О, да, господарю! Ей сегичка, господарю! — отвръща той, превивайки се о две.
Даркос се навежда към баща си:
— Мино не вижда много добре, в семейството му всички са такива — обяснява той на баща си, който го пронизва с поглед.
На Малтазар не се обяснява! Даркос го беше забравил за миг. Той отстъпва крачка назад и навежда глава, вместо извинение.
— Няма нещо, което Малтазар да не знае! Аз съм самото знание! И противно на теб, паметта ми е безгранична и без празнини! — казва властно баща му.
— Простете ми, татко, за този момент на разсеяност — отговаря синът му, обхванат от срам.
— Пускай! — крещи Малтазар в посока на Мино.
Къртичето се стряска, колебае се коя ръчка да хване, накрая дърпа онази, която бе подготвило. Тогава някакъв механизъм се задвижва, сложна система, функционираща с помощта на зъбчати колела, въжета и макари.
— Толкова се радвам, че е жив! — прошепва Бетамеш, ухилен до уши.
— Когато работиш за Малтазар, ти не си жив, само ти е дадена отсрочка на смъртната присъда — отговаря му Арчибалд, който знае какво говори.
Механизмът действа и горе в галерията зейва малък отвор. През него се излиза право навън. Слънчев лъч веднага прониква в залата и излива водопад от светлина. В миг върхът на пирамидата — един рубин, по-едър от останалите — пламва. Гладките повърхности, умело насочени, предават обагрената в червено светлина от рубин на рубин. Сякаш пирамидата постепенно се разпалва, от върха към основата. Виненочервена светлина, като полупрозрачна кръв, изпълваща кристални вени.
Гледката е великолепна и нашите приятели, въпреки че животът им виси на косъм, й се възхищават.
Лъчът спира своя бяг, разпалвайки последния рубин, този, в който Малтазар е имал лошата идея да издяла трона си. Цялото му тяло се осветява, като божествено видение.
Над армията се издига ропот. Някои от войниците дори падат на колене. Този магически трик винаги смайва най-слабите души и Малтазар, като прозорлив диктатор, знае как да дърпа конците.
Само Арчибалд, мъдър учен, не се изненадва. По-скоро му е забавно.
— Е, Арчибалд, гордеете ли се как оползотворяваме вашите знания? — пита Малтазар, който очаква само един отговор.
— Много е красиво. Няма голяма полза, освен че бузите ви добиха руменина… но е много красиво — отговаря дядото.
Принцът на мрака се вцепенява, но решава да не се обижда.
— Навярно предпочитате новата ми напоителна система? — подхвърля той с ирония.
— Наистина, това, което виждам, е много хитро и добре направено — признава Арчибалд. — Жалко, че първоначалният замисъл е видоизменен.
— Как така? Целта не е ли да се пренася водата от едно място на друго? — пита Малтазар, престорено наивно.
— Вярно, да се пренася водата, за да се напояват растенията и да се освежават хората, а не да се заливат — уточнява ученият.
— Не само да се заливат, драги ми Арчибалд. Ние ще ги издавим, ще ги унищожим, ще ги размажем, ще ги натъпчем в земята, ще ги ликвидираме веднъж завинаги — изброява Малтазар, крайно възбуден.
— Вие сте чудовище, Малтазар! — казва му спокойно старецът.
— Знам, снаха ви вече ми го каза. А вие какъв сте? С какво право отклонявате природата от пътя, който си е избрала? Кой сте вие, за да твърдите, че природата се нуждае от вашите изобретения, за да стане по-хубава?