Арчибалд онемява. Малтазар печели една точка.
— Ето, виждате ли, такъв е проблемът с вас, учените. Измисляте неща, без дори да проучите какви ще са последствията! — оплаква се Малтазар. — Природата с години взема някакво решение. Тя кара някое цвете да поникне, а после милиони години проверява дали то е на мястото си в големия кръговрат на живота. А вие измисляте нещо и веднага се обявявате за гении, а после записвате имената си върху камъка в пантеона на науката!
Малтазар се изсмива подигравателно. Даркос, за да имитира баща си, също се изсмива, макар да не е разбрал нито дума от казаното.
— Това е толкова нескромно! — с презрение добавя диктаторът.
— Липсата на скромност е опасна, но не и смъртоносна, драги ми Малтазар. За щастие, защото иначе щяхте да умирате хиляди пъти на ден — подхвърля Арчибалд.
Властникът отново се овладява. Но двусмислените обиди започват да му тежат.
— Приемам го за комплимент, защото върховният владетел не може да е скромен! — отвръща Малтазар.
— Да си върховен владетел, е само една титла. Трябва да умееш и да се държиш като такъв, да си добър, справедлив и великодушен — казва Арчибалд.
— Какъв портрет! Точно копие на мен! Просто съм като излят! — шегува се Малтазар.
Даркос се хили. Един път и той да разбере шегата!
— И ще ви докажа, че мога да бъда добър и великодушен… Вие сте свободни! — заявява той с театрален жест.
Няколко сеида повдигат решетката, която прегражда главния канал, който води право в градчето на минимоите и към който са насочени всички сламки.
Арчибалд пръв разбира, че това е клопка.
— Вие ни дарявате свободата, а заедно с нея и смъртта, нали? — пита Арчибалд, съзнаващ опасността.
— Да се подаряват две неща наведнъж, не е ли признак на великодушие? — отвръща Малтазар все така садистично.
— Няма да сме стигнали и средата на пътя и ти ще изсипеш върху нас тонове вода! — възкликва принцесата, която също се досеща.
— Трябва по-малко да мислиш, Селения, и по-бързо да тичаш! — оборва я господарят на положението.
— За какво да тичаме, щом шансът да се спасим е едно на хиляда? — добавя принцесата.
— Шанс едно на хиляда? Намирам, че си оптимистка. Аз бих казал едно на сто хиляди! — уточнява той с ирония. — Но е по-добре от никакъв шанс, нали? Хайде… На добър път!
Малтазар отново вдига ръка, доколкото може, и прави знак на подчинените си да избутат затворниците в тръбата.
Докато Бетамеш трепери като лист, на Артур най-сетне му хрумва какво да направи.
— Бих ли могъл да поискам от Ваше Кралско Величество да изпълни моето последно желание, преди да умра. Една съвсем мъничка милост, която само ще изтъкне изключителната доброта на Ваше Величество — тържествено изрича той, покланяйки се ниско като роб.
— Този, малкият, ми харесва — признава Малтазар, винаги чувствителен към ласкателствата. — И какво е това желание?
— Бих искал да предам единствената си ценност — този часовник — на моя тук присъстващ приятел Мино.
Къртичето е силно изненадано от внезапния интерес, който всички проявяват към него и най-вече това съвсем непознато момче.
Малтазар поглежда часовничето, което Артур тиква под носа му. Колкото и да души, господарят не долавя уловка.
— Добре! — най-после отсича той.
Сеидите започват да ръкопляскат на безспорното великодушие на своя господар.
Докато Малтазар се опива от овациите и хвалбите на приближените си, Артур изтичва при Мино.
— Баща ти ме праща — шепне той на ухото му. Сваля часовника си и го слага на китката на къртичето. — Когато бъда вече навън, трябва да намериш начин да ми пратиш сигнал, за да знам къде се намира съкровището. Ще изпратиш сигнала точно в дванайсет по обед! Ясно ли е? — пита Артур, притеснен, че разполага с много малко време.
Мино е уплашен.
— Ама как искаш да го направя?
— С огледалата, Мино. С твоите огледала! — настоява момчето, което изиграва последния си коз. — Разбра ли ме?
Мино, напълно объркан, кимва с глава, повече, за да зарадва Артур, отколкото, че му е ясно.
— Стига толкова! Милосърдието ми има граници! Отведете го! — ревва Малтазар.
Преситил се е от ласкателствата на двора си. Сега му трябва малко действие.
Сеидите сграбчват Артур и го хвърлят при групата му, скупчена пред огромната тръба.
Мино гледа как новият му приятел се отдалечава, без да знае какво да прави.
— На обед! — прошепва Артур, наблягайки на думите.
Пазачите избутват групата вътре в тръбата. Решетката веднага пада зад тях, като ги отделя от залата и им оставя един-единствен изход.