Пред тях се точи тази дълга тръба, която води към свободата. Но свобода, недостижима за тях. Тази тръба ще бъде и тяхна гробница.
При мисълта за тази неминуема смърт, групичката изпада в униние. Никой няма желание да тича. Има ли смисъл? За да отложат страданието с няколко секунди? По-добре е да свършат веднага. И малката група остава на място, смазана пред решетката.
Гледката не е много весела и Малтазар въздъхва.
— Давам ви минута преднина. Ще стане по-интересно — казва той, готов да промени правилата на играта, за да се позабавлява.
Даркос е крайно възбуден от тази новина.
— Донесете масата на времето — изкрещява той.
Двама сеиди донасят един огромен плот. В центъра му е забит пирон, върху който са нанизани сухи листа. Върху първото листо се чете: „Шестдесет“.
Селения, впила пръсти в решетката, гледа Малтазар. В очите й има толкова много отрова, че се надява една капка да стигне до него.
— Ще свършиш в ада! — процежда тя през зъби.
— Той вече е там — отговаря й Артур, като я хваща за ръка. — А сега да побързаме!
— Има ли смисъл да тичаме? — противи се принцесата, дърпайки ръката си. — За да умрем малко по-късно. Предпочитам да остана тук и да умра достойно, като гледам смъртта в очите!
Артур силно стиска ръката й.
— По-добре минута, отколкото нищо! За толкова време може да измислим нещо! — крещи той убедително.
За пръв път Артур налага волята си на Селения и тя е силно изненадана. Нима нейният малко несръчен млад принц съзрява и се превръща в малък мъж?
Артур я дръпва за ръката и я принуждава да тича. Селения се оставя да я води, запленена от решителността и смелостта на малкия си приятел.
Малтазар се радва, че изчезват от погледа му тичешката.
— Най-сетне малко гимнастика! Започнете броенето отзад напред — заповядва той с удоволствие.
Сеидът изнизва първото листо, върху което пише „шестдесет“, и се показва следващото, върху което се мъдри едно великолепно „петдесет и девет“.
Часовникът е елементарен, на швейцарец би му призляло, ако го зърне, но Малтазар много се забавлява. Той дори поклаща глава, в такт с изнизваните листа.
— Пригответе шлюзовете! — командва той между две поклащания.
Даркос тръгва да застане на място, потрепвайки като риба, а сеидът часовникар изнизва ново листо с надпис „петдесет и две“.
Глава 11
Групата бегълци тича както може сред отпадъци и слой мръсотия, която с времето се е утаила на дъното на тръбата. Но Арчибалд бързо се уморява и започва да изостава. Старият човек е прекарал четири години в затворите на господаря почти без да се движи, и мускулите на горките му крака са съвсем отслабнали.
— Съжалявам, Артур, но няма да мога! — заявява старецът, като спира с изчерпани сили и сяда на някакъв кръгъл предмет, закрепен върху нещо много по-голямо.
Артур се обръща и застава пред дядо си.
— Вървете! Аз ще остана тук, да чакам края с малко достойнство — въздъхва дядото.
— Невъзможно! Не мога да те оставя тук! Хайде, миличък дядо, още малко усилие! — насърчително му говори Артур, като го хваща нежно за ръката, но старият човек се дръпва.
— Има ли смисъл, Артур? Трябва да приемем очевидното, сине — загубени сме!
При тези думи останалите в групата мигом се предават. Ако един учен мисли, че шансовете да оцелеят са сведени до нула, за какво да се борят? Математиката е неумолима и времето никога не спира.
Един по един те се строполяват на земята, смазани от мъка. Артур въздъхва. Вече не знае какво да прави.
А Малтазар е в добро настроение и събира сухите листа. Белязаните с цифрата „двадесет“ много му харесват. Още малко и ще запее.
— Цялата тази история възбуди апетита ми! Няма ли нещо да похапна? Обичам да си хапвам по време на представление! — казва той, забавлявайки се като крал.
Начаса един сеид му донася голяма чиния, пълна с печени хлебарки, любимото блюдо на Негово Височество. Тъкмо по тази причина винаги има по една чиния от този деликатес във всяка стая на двореца. Би било по-лесно през целия ден някой да го следва по петите с масичка на колелца, но Малтазар винаги се беше противопоставял. Доставя му удоволствие да си хапва, но още по-голямо удоволствие изпитва да гледа как приближените му се втурват обезумели да го обслужат, когато решава да се поглези. Това е част от насладата — да знае, че тези нещастници ще се изпотрепят, за да му донесат яденето колкото се може по-бързо, дори ако трябва да умрат. Страданията на другите са най-любимото му ястие, повече от тези малки печени насекоми.