Виковете отекват по цялата канализационна мрежа.
Глава 12
За хиляден път бащата на Артур стъпва върху ръба на лопатата и силно натиска с крак. Без желание се залавя за шейсет и седмата дупка.
Жена му се държи на разстояние, за да не предизвика нови неприятности и да усложни още повече обстановката. Въпреки това детският вик, долетял незнайно откъде, я кара да наостри слух. Но викът бързо се стапя във въздуха. Майката се ослушва още няколко мига, после решава, че въображението й отново й е изиграло някакъв номер. И се залавя пак за работа, което ще рече — да бели портокали за мъжа си.
Но друг шум се надига във въздуха. Глух и клокочещ тътен. Майката отново наостря слух — този път е по-ясно.
— Скъпи, чуваш ли този странен шум?
Съпругът, позадрямал върху лопатата, се изправя.
— А? Какво? — пита той, буден като мечка след зимен сън.
— Тук, под купчината пръст. Като че ли под земята шурти вода.
Жената коленичи и се навежда напред, за да може по-точно да определи откъде иде това къркорене в търбуха на земята.
Бащата се изсмива.
— Сега пък гласове ли взе да чуваш? Като Жана д’Арк3? — шегува се той, подпрян на лопатата. — Още малко и сигурно навсякъде ще започнат да ти се привиждат ангелчета и призраци!
Добре го каза…! Странни сенки се промъкват зад ухиления баща. Майката ги забелязва. Усмивката й замръзва, сякаш вижда ангелите от апокалипсиса.
— Призраци и малки чудовища, както в старите книги на баща ти! — добавя той развеселен. — Съвсем малки, страшно грозни косматковци, с братята си, ей такива големи черни магьосници!
Той започва глупаво да се смее, после изиграва нещо като африкански танц. Жена му го гледа с изкривено от уплаха лице. Тя посочва с пръст по посока на съпруга си и припада сред пръснатите портокали.
Съпругът също се изненадва и се пита каква ли щуротия е могла да направи, за да се докара до това състояние. Той се оглежда неразбиращо встрани и най-накрая решава да се обърне.
Сблъсква се лице в лице или по-скоро лице в пъп с петима бонго-матасалаи. Както винаги само с една препаска и всеки държи остро копие в ръка.
Бащата в миг се парализира от страх. Започва да трака със зъби, сякаш пишеща машина трака собственото му завещание.
Вождът на бонго-матасалаите се навежда към него, което отнема известно време, защото между двамата мъже има около метър разлика в ръста.
— Знаете ли колко е часът? — учтиво пита гигантският африканец.
Бащата клати утвърдително глава, като кукла на конци. Поглежда китката си. Толкова го е страх, че не вижда стрелките. Което е нормално, защото няма часовник.
— Часът е… часът е…
Може да се удря по китката колкото си ще, тя няма да му даде отговор.
— Имам друг часовник в кухнята. По-точен е — смотолевя той, вперил поглед във върха на копието.
Матасалаят не продумва, само се усмихва. Бащата решава, че му дават разрешение да изтича до кухнята.
— Аз… ей сега се връщам — заеква той, преди да хукне към къщата, като заек към спасителната си дупка.
Даркос преглежда доволен малката бележка в ръката си.
— Според моите изчисления водата трябва да стигне до градчето за по-малко от трийсет секунди! — съобщава той на баща си, явно доволен от новината.
— Чудесно! Чудесно!… За по-малко от минута ще бъда пълновластен и безспорен господар на Седемте земи, а минимойският народ ще е вече само спомен, бегло споменат в книгите по история!
Малтазар потрива самодоволно ръце.
В същото време крал Сифрат дьо Мантрадой снове напред-назад пред тежката главна порта на градчето си. Знае, че този час е решаващ и че шансовете да запази кралството си са нищожни. Но загубата на кралството е нищо пред загубата на децата му. Селения и Бетамеш все още не са се завърнали и точно това най-много го безпокои.
— Колко е часът, добри ми Миро? — пита той предания си кърт — негов довереник.
Миро не е по-весел от него. С въздишка измъква часовника от джобчето на жилетката си.
— Дванайсет без пет, кралю — отвръща той, взирайки се в часовника.
И няма начин да се удължи времето, както прави Малтазар със своя хронометър от сухи листа. В страната на минимоите секундите се отмерват точно и неизбежно водят към един край, който ще е трагичен. Добрият крал въздъхва и плясва с ръце.
— Остават само пет минути, а все още нямаме никаква вест — заключава пообъркан владетелят.
Миро се приближава до него и съчувствено слага ръка на рамото му.
— Имайте им доверие, скъпи ми кралю! Дъщеря ви е изключително смела. А младият Артур ми изглежда много разумен и находчив. Убеден съм, че двамата заедно ще успеят!
3
Жана д’Арк (1412–1431) — френска национална героиня, повела френската войска срещу английските завоеватели и освободила много градове. Чувала е гласове, които са я водели в битките. Изгорена на клада като еретичка. След години обявена за светица. — Б.пр.