Кралят леко се усмихва, поуспокоен от тези хубави думи. Той потупва по рамото приятеля си, за да му благодари и на свой ред да му засвидетелства приятелството си.
— Дано Господ те чуе, добри ми Миро! Дано те чуе!
Въпреки умората Артур продължава да стиска волана. Вече е свикнал със скоростта и погледът му не се отделя от пътя.
Болидът успява да се измъкне ловко от вълната, която ги следваше и искаше да ги задмине.
— Благодаря ти, бабче! — мисли си Артур, който за нищо на света нямаше да успее без този чудесен подарък. Баба му изобщо не би могла да си представи, че една играчка ще е толкова полезна някой ден. А още по-малко, че ще спаси живота на много скъпи за нея същества.
Бетамеш рязко извръща глава. Въпреки бясната скорост, като че ли разпознава местността.
— Мисля, че пристигаме. Това е междата пред поляната с глухарчетата.
Селения се взира в дъното на тунела и наистина забелязва нещо.
— Там! Портата! Това е градската порта! — вика радостно тя.
Тази новина се посреща с вълнение и всички в колата се поздравяват, целуват и прегръщат един друг. Но тази радост не трае дълго, понеже болидът забавя ход.
— О, не! — прошепва Артур, за да не разтревожи останалите. Колата още повече намалява скорост и поради липса на тяга спира окончателно. Вътре пътниците се вцепеняват.
— Да не би да ми играеш номер, уж че моторът се е повредил? — пита Селения, която не би се изсмяла на шегата.
Артур, объркан, няма време да отговори, защото Бетамеш го изпреварва:
— Бързо! Трябва да навием пак пружината, преди водата да ни е настигнала!
— Невъзможно! Иска време. А и ръцете ми са на пихтия! — отвръща момчето.
— А краката? — пита Селения.
За секунди групата изскача от колата и хуква по тунела в посока към вратата. Дотам остават само стотина метра, но въпреки лудия бяг, пак им се струва, че е накрай света. Болидът би глътнал разстоянието само за няколко секунди, също и вълната, чието бучене се долавя отново.
— Бързайте! Водата ни настига! — вика Артур на дядо си и на Бетамеш, които, смазани от умора, влачат крака.
Във вътрешността на укрепеното градче шумът на водата също започва да се чува. Кралят наостря слух.
— Какво е това бучене? — пита той верния си Миро.
— Нямам представа — честно отговаря къртът, — но усещам под краката си отрицателни трептения. Тези вибрации не ми говорят нищо хубаво!
На групичката й остават само още двадесетина метра. Артур се връща назад и хваща дядо си под мишница.
— Последно усилие! — моли го момчето, помагайки му да върви напред. Дребният Артур напряга мишци и показва невероятна и неподозирана енергия. По-рано, в училище или в къщи, той гледаше да се измъкне от домакинските задължения под претекст, че има домашни, които не пишеше, а ето че сега става неузнаваем, превръща се в момче, което се раздава, без да мисли, смело като боец, упорито като бик.
Селения първа пристига пред голямата порта, която защитава градчето, и започва да удря по нея с все сила.
— Отворете вратата! — вика тя, останала почти без глас.
Кралят би различил това тъничко гласче сред хиляди други. Това е любимата му дъщеря, неговата принцеса, неговата героиня, която се завръща от възложената й мисия.
Пазачът отваря малкото прозорче, което гледа към тунела. Макар вълната още да не се вижда, дъхът й се усеща, и силен вятър блъсва пазача в лицето.
— Кой е? — пита той със страшен глас, за да покаже, че не се бои.
Селения пъхва ръка в отвора, после се надига на пръсти, за да видят личицето й. Бетамеш пристига тичешката, избутва сестра си и също се показва.
Пазачът ги гледа секунда с напълно безизразен поглед и затръшва вратата под носа им.
Селения моментално кипва и заблъсква с юмручета по вратата. Артур и Арчибалд ги настигат и четиримата започват да думкат ли, думкат.
Кралят пристига при входа на градчето и се учудва, че пазачът не реагира на тази шумотевица.
— Какво правите? Защо не отваряте тази врата?
— Пак е измама — обяснява пазачът, сигурен, че не греши. — Но на мен тия не ми минават! Този път са изрисували Селения и Бетамеш, просто като живи. Образът на принцесата е много сполучлив, но на Бетамеш нещо е сбъркан, от пръв поглед си личи, че е нескопосано копие.
Групичката продължава да удря с все сила, а дъхът на пороя все повече се усилва. Арчибалд поглежда назад, за да прецени колко време им остава. С ужас разбира, че вълната вече се вижда. Разбеснялата се водна маса настъпва към тях със скоростта на ракета.