Артур лекичко въздъхна. Само да имаше малко време! Време, за да разбере дали топлината, която се разлива в гърдите му и често обагря бузите му, може да се приеме като знак за любов. Също както и запотените без никаква причина длани и трескавият огън върху челото. Време, за да разбере добре и смисъла на думата „любов“. Една прекалено голяма дума за него. Толкова голяма, че не знае откъм кой край да я подхване.
Той обича баба си, кучето си, колата си, но не смее да каже, че обича Селения. Само като си го помисли, и целият пламва.
— Какво ти става? — пита го принцесата развеселена.
— Нищо! — смотолевя Артур и още повече се изчервява. — От топлината е. Тук е толкова горещо!
Селения се усмихва на тази малка лъжа. Тя отчупва в движение един от многобройните сталактити, които висят на ръба, и подава леденото парче на момчето.
— Вземи! Разтрий си челото, ще те успокои.
Артур й благодари и прилепва ледения къс към челото си.
Селения още по-широко се усмихва. Тя добре знае, че топлината, която избива по лицето му, няма нищо общо с околната температура. В тази безкрайна пропаст е не повече от нула градуса. Но такива са истинските принцеси — винаги си играят с чувствата на другите. Интересуват ги само собствените им чувства.
Ледената пръчка вече се е разтопила и Артур се колебае дали да си отчупи още една. Но внезапно го обзема чувство на гордост или на смелост. И ето че се приближава до принцесата, за да подхване разговор. Нали казват, че любовта дава крила?
— Мога ли да ти задам един личен въпрос, Селения?
— Винаги можеш да го зададеш, ще видя дали ще ти отговоря! — все така хитроумно му отвръща тя.
— Трябва да си избереш мъж до два дни, но… за хиляда години не си могла да намериш нито един, който да ти подхожда, така ли? — пита Артур.
— Принцеса от моя ранг заслужава изключителен човек — интелигентен, смел, неустрашим, добър готвач, да обича децата… — изброява тя, преди брат й да я прекъсне.
— Който хубаво чисти и пере, докато госпожата си почива! — пресича потока от думи Бетамеш, доволен, че охлажда възторга на сестра си.
— Един човек не като другите, който разбира жена си и я защитава дори от глупостта на някои членове от семейството! — заявява Селения, впила мрачен поглед в брат си. После започва да мечтае на висок глас: — Хубав мъж, то се знае, но също и честен, справедлив, с чувство за дълг и отговорност. Прям, щедър и лъчезарен.
Тя не откъсва очи от Артур. Той е ядосан. При всяко определение сякаш го удрят с чук по главата.
— Не като онези, които се напиват при всеки повод! — добавя принцесата, за да го довърши.
— Разбира се… — откликва Артур, превел гръбнак под тежестта на нещастието. Как можа да си въобрази дори за секунда, че има някакъв шанс? Той, Артур, от височината на своите метър и тридесет сантиметра, смален до няколко милиметра! От височината на своите десет години, които са като секунда в живота на Селения! Той няма нищо от всичко изредено. Не е нито безупречен, нито блестящ и ако трябва да се опише, по-лесно би използвал определенията: дребен, глупав и грозноват.
— Да си избере годеник, е най-важното нещо за една принцеса. И първата целувка е съдбовен миг — твърди Селения. — Но това няма нищо общо е удоволствието, което може да се изпита при първата целувка. Актът в случая е много по-символичен, защото при тази първа целувка принцесата предава всичките си права на принца. Огромни права, които му позволяват да властва заедно с нея. Всички народи от Седемте земи му дължат клетва за вярност.
Артур наистина нямаше представа колко е важна тази първа целувка и сега започва да разбира защо Селения трябва да е предпазлива и да направи добър избор.
— И тъкмо затова М. иска да се ожени за теб, така ли? Заради правата ти? — пита Артур.
— Ами, не! Само заради красотата й, добротата й и най-вече заради благия й характер! — прошепва престорено Бетамеш.
Селения дори не отговаря и само повдига рамене.
Наистина тази малка принцеса е красива, както гордо крачи по ръба на влажната пропаст, без да изпитва ни страх, ни световъртеж. Вярно, малко вири нос, но кой не би го правил с очи като нейните? Артур я гледа с възхищение, готов да й прости всички земни недостатъци, в замяна на една усмивка. Това е единственото, на което се надява — една усмивка. Всичко останало му изглежда недостижимо. Тя е прекалено хубава, прекалено голяма, прекалено умна и съвсем истинска принцеса, за да се интересува от човече като него. Той го знае и въпреки това някаква малка сила вътре в него, бликаща вероятно от сърцето, непрестанно го подтиква да се разкрива, да се доверява. Както цвете, което би чакало дъжда чак до смъртта.