— Отворете тази врата, дявол да го вземе! — внезапно изкрещява Арчибалд, чийто инстинкт за самосъхранение му възвръща силите.
Кралят чува този настойчив вик — ако паметта не му изневерява, това е гласът на Арчибалд! Владетелят се доближава до тежката порта. Иска да е наясно. Той открехва прозорчето и пред него изникват лицата на Селения и Бетамеш.
— Помощ! — викат те вкупом, с изкривени от страх черти.
Кралят, бесен от гняв, в миг се обръща към пазача.
— Отваряй веднага вратата! — крещи той както никога.
Пазачът се спуска към портата и с помощта на другарите си изтеглят огромните резета.
— Побързайте! — потропва нетърпеливо с крак Бетамеш, виждайки как чудовищната вълна поглъща болида за по-малко от секунда. А въздушната вълна е толкова мощна, че залепва нашите герои на вратата.
И последното резе пада. Пазачите поотварят портата, но въздушната вълна изненадва всички и двете крила изведнъж широко се отварят. Приятелите ни се втурват вътре и веднага застават от другата им страна.
— Бързо! Вълната иде! Трябва да затворим! — вика Артур, без да губи време за поздрав.
Пазачът се ядосва.
— Отвори, затвори, не знаят какво искат! — мърмори той.
Но забелязва вълната — разпенена, готова да помете всичко. Поведението му в миг се променя и той се спуска към портата.
— Помощ! — вика пазачът на другите стражи, които веднага се спускат да му помогнат.
Десет души бутат вратата, като съжаляват, че е толкова тежка, а напорът на вятъра толкова силен.
Вълната не се оплаква, тъкмо обратното. Изглежда предоволна, че най-сетне стига до целта си и че ще погълне всичко наоколо.
Миро дава пример и на свой ред се хвърля към вратата. На кърта по му иде отръки да изравя тунели, отколкото да бута врати, но в критични ситуации като тази всяка помощ е добре дошла.
Кралят, въпреки ранга си, решава да се присъедини към усилията на останалите.
— Хайде, добри ми Патуф, свали ме на земята — моли кралят животното, което го носи.
С мощните си ръце Патуф хваща наместилия се върху главата му крал и внимателно го слага на земята.
— Хайде, Патуф, затвори тази врата!
Патуф го гледа две секунди с глупаво, но все пак мило изражение. Винаги му трябват две секунди, преди да разбере какво му казват. Минимойският език не му е роден. Някои забравят този факт и смятат, че Патуф е малко простоват, но я се опитайте да говорите на патуфски и ще видите, че и вас ще ви сметнат за глупак.
Животното подпира с огромните си длани вратата и я избутва с дългите си мускулести ръце. С помощта на Патуф става много по-бързо, но вълната вече е съвсем близо — само на няколко метра.
Артур скача върху резето, готов да го спусне. Патуф продължава да бута — дори и той е принуден да напряга сили, за да се пребори с въздушното течение.
Вълната е вече пред вратата, но с неимоверно усилие Патуф успява да я затръшне. Артур веднага спуска резето. Вълната с огромна сила се разбива във вратата. От невероятния удар тя цялата се разтриса и нашите приятели отхвръкват на земята. Артур достига до второто резе и се опитва да го спусне.
От другата страна водата залива целия тунел и не остава нито мехурче въздух.
Втората греда най-после се плъзга по жлеба си и здраво залоства вратата. Но всички продължават да подпират отвътре, докато тя се поуспокои. Необходимо е, защото налягането на водата от другата страна е огромно. Стихията е мощна, но също и коварна — използва и най-малката пролука, за да се промъкне вътре.
Кралят забелязва, че портата му тече отвсякъде.
— Дано да издържи! — разтревожено си казва той.
Даркос е втренчен в сметалото си. Последното топче бавно се плъзва по жицата, върху която е закрепено, и то се присъединява към останалите топчета, обозначавайки по този начин края на един цикъл.
— Това е всичко! — казва той със задоволство, като се обръща към баща си. — От този момент нататък, Ваше Величество, вие сте единственият владетел и ще управлявате като пълновластен господар Седемте земи, взети заедно!
Даркос се навежда в поклон, по-дълбок от обикновено.
Малтазар се наслаждава на успеха си. Издува бавно гърди, като че ли поема дъх за първи път, после въздъхва с удоволствие.
— Макар да не съм чувствителен към почестите, трябва да призная, че все пак е приятно да усетиш, че си господар на света — скромно признава той. — Но онова, което най-вече ме радва, е да знам, че всички те са мъртви — добавя Малтазар, чиито жестокост и коварство победата ни най-малко не е смекчила.