Ако нашите малки герои са още живи, това не означава, че са се измъкнали от опасността.
— Дали ще издържи вратата? — пита кралят, защото му се иска да е така.
— Ще издържи! — отговаря Миро.
Тези думи, казани от такъв изтъкнат инженер, успокояват всички.
Селения и Бетамеш постепенно се отдръпват от вратата и си позволяват да изтичат в прегръдките на баща си.
— Дечицата ми, каква радост да ви видя живи и здрави! — възкликва кралят, преливащ от щастие. Той ги притиска силно до гърдите си, развълнуван, че може пак да ги милва. После повдига пълни със сълзи очи към небето:
— Благодаря ти, Господи, че чу молитвите ми! — смирено прошепва той.
Глава 13
Бабата също би искала молитвите й да бъдат чути. От сутринта вече шепне третата, но нищо не се случва. Тя въздъхва, коленичила под великолепния кръст в салона, и започва отново да се моли. Точно този момент избира бащата на Артур, за да връхлети в салона като марсианец.
— Там! Там!… Те са огромни!… Великани!… Петима! В градината!… Черни! Съвсем!… Не знаят колко е часът!… — заеква бащата, кратко и ясно като телеграма. Върти се в кръг, сякаш въздух не му стига.
— Бързо! Иначе Големия черен ядосан! Много ядосан! Да не губим време! — добавя той, преди да се спусне към входа. Не беше дошъл да види колко е часът, както бе внушил на матасалаите, а само да си придаде смелост, за да побегне, оставяйки жена и дете.
Бащата поглежда иззад пердето на прозореца и вижда, че посетителите продължават да стоят в градината. Това е идеалният момент да избяга.
— Аз… ще се върна — успява да каже на бабата той, преди да се спусне към другия край на къщата, към главния вход. Отваря вратата и отново се стряска. Има друг посетител. По-точно трима.
Първият не е толкова висок и не е толкова черен. Дори е елегантен. Бащата се поуспокоява, а Давидо сваля шапка. Другите двама са черни, но не те самите, а униформите им. Полицейски.
— Часът е дванайсет! — казва Давидо, усмихнат до уши, като спечелил на лотария.
Бащата го гледа, без да разбира. Давидо изважда часовника си, старателно прикачен с верижка към джоба на жилетката му.
— Без една минута, за да бъдем точни! — радостно добавя той. — Това ще е краят на моето търпение!
Малката група, начело с Бетамеш, влиза в Залата за преминаване. Отново нарушават спокойствието на стария пазач и той отново е принуден да излезе от пашкула си. А това никак не се отразява добре на настроението му.
— Побързайте! Вече завъртях първия пръстен! — измърморва той. — Остава ви само една минута!
Арчибалд минава пръв и застава пред огромното огледало, последната леща на магическата тръба. Кралят участва в прощалната процесия. Дошъл е без Патуф, който е прекалено висок за Залата за преминаване. Владетелят се приближава до Арчибалд. Двамата се усмихват съзаклятнически и си стискат ръцете.
— Едва-що се завърна и пак ни напускаш! — казва кралят, като трудно прикрива мъката си.
— Такъв е законът на звездите, а те не чакат! — отвръща с тъжна усмивка Арчибалд.
— Знам и това е много жалко. Има толкова неща, на които можеш още да ни научиш! — смирено признава кралят.
Арчибалд слага ръка на рамото му.
— Сега вие знаете колкото мен, а това не е ли най-важното? Двамата заедно ние образуваме едно цяло, знанията на единия допълват знанията на другия. Нали тази е тайната на общуването? Тайната на минимоите — прочувствено му казва дядото.
— Да, вярно — съгласява се кралят. — „Повече хора, повече смях“ — петдесетото правило.
— Ето, виждаш ли? На това ме научихте вие! — добавя Арчибалд с широка усмивка.
Кралят е силно развълнуван от тази проява на приятелство и уважение. Двамата мъже — малки на ръст, но големи по сърце, силно си стискат ръцете. Водачът завърта втория пръстен — на ума, — който има нужда да го смажат с капчица олио.
— Грижете се за зет ми! — усмихнато му казва кралят.
— С удоволствие! А вие се грижете добре за снаха ми! — отвръща Арчибалд.
Водачът завърта и третия пръстен — на душата.
— Качвайте се! — командва той като началник-гара.
Арчибалд махва за последен път с ръка и се хвърля върху стъклото, което в миг го поглъща. Старият човек потъва като лъжица в буркан със сладко. Люшкан от магията, той преминава една по една през лещите, които все повече се смаляват, докато ръстът му се увеличава.
В другия си край далекогледът го изхвърля като най-обикновено смачкано зрънце. Но при досег с въздуха и светлината то се издува и след три претъркулвания в тревата Арчибалд възвръща нормалните си размери. Поема дълбоко въздух и решава да постои няколко секунди седнал на земята, докато дойде на себе си.