Вождът на матасалаите застава пред него и го посреща с великолепна усмивка, разкрила всичките му хубави бели зъби.
— Хубаво ли беше пътешествието, Арчибалд? — пита вождът.
— Чудесно! Малко дълго, но… чудесно! — отвръща дядото, толкова доволен, че вижда стария си приятел.
— Ами Артур? — тревожи се африканецът.
— Идва след мен!
Нашите приятели минимоите, изглежда, не бързат да се разделят с храбрия Артур, а и той не показва желание да потъне в тази желирана маса, която ще го погълне, както хамелеон поглъща муха, залепнала на езика му. Но това е цената, която трябва да плати, за да види близките си и да разкаже за невероятните приключения на баба си, надявайки се, че тя не е умряла от тревога.
Бетамеш се приближава до него, видимо развълнуван.
— Ще ни е скучно без теб! Връщай се по-скоро! — моли го малкият принц.
— На десетата луна, обещавам! — отвръща Артур, като вдига ръка към небето и плюе на земята, в знак, че се заклева.
Бетамеш е малко изненадан от този обичай, но му харесва и веднага го прилага:
— Обещавам! — казва той с вдигната ръка към небето и също плюе на земята.
Артур не може да не се разсмее от това малко човече, което наистина нищо не пропуска.
— По-бързичко! — припомня им водачът. — Пътят ще се затвори след десет секунди!
Артур се доближава до огромната леща, която размазва отражението му. Селения също се приближава, леко смутена. Трудно й е да сдържа вълнението си. Артур застава срещу нея и пристъпва от крак на крак, чувства се зле.
— Хиляда години, за да си избера съпруг, а бях с него само няколко часа! — нежно му казва принцесата, сдържайки сълзите си.
— Трябва да се прибера. Близките ми сигурно са умрели от тревога, както се тревожеха и твоите близки.
— Разбира се, разбира се — съгласява се Селения, без да е убедена.
— А и десет луни не е чак толкова дълго време — добавя Артур, с желанието гласът му да звучи успокоително.
— Десет луни, това са милиони секунди без теб — промълвя Селения, без да може повече да сдържа сълзите си. И очите на Артур са замъглени. Той избърсва с пръстче сълзите на съпругата си и я целува по бузите.
— Милиони секунди, за да изпитаме чувствата си, както повелява традицията, както изисква протоколът — припомня й Артур с горчивина.
— По дяволите протоколът! — извиква принцесата, целувайки Артур по устните.
Двамата влюбени силно-силно се прегръщат и целуват. Истинска целувка. Първата. Най-хубавата. Най-забранената.
След това Селения слага ръце на раменете на момчето и силно го блъсва назад. Целувката е прекъсната, устните им се раздалечават и Артур изчезва, погълнат от стъклото, което само това и чака.
— Селения! — едвам успява да извика той, преди гласът му напълно да заглъхне в желеобразната материя.
Артур се лашка на всички страни от неконтролируемите течения. Сега по-добре разбира какво изпитват алпинистите, хванати в капана на чудовищните лавини, които дълго описват. Мъчи се да се освободи от тази маса и непрекъснато мърда, както го съветва „Водач на свръзка“4 — любимата му книга, когато още не беше открил записките за африканските приключения на дядо си.
Лещите, през които преминава, стават все по-малки и все по-твърди. Последната е като стена и момчето удря главата си, преди да се освободи от нея. Едва-що показало се навън, и дробовете му се изпълват с кристален въздух. Цялото му тяло се издува като балон, като въздушна възглавница след удар.
Артур е изхвърлен на земята и веднага се претъркулва. Спира, стъпил на четири крака в тревата, с лице, извърнато към една муцуна, която размахва опашка.
Алфред, прекалено щастлив, че вижда господаря си, не чака той да се съвземе от вълнението, а започва да ближе лицето му. Артур избухва в смях и се отбранява както може от тези лигави изблици.
— Престани, Алфред! Остави ме да подишам две секунди! — оплаква се кротко Артур, толкова щастлив да види отново най-верния си приятел.
Арчибалд му се притичва на помощ и му подава ръка. Едва изправил се на крака, той забелязва майка си, която още не се е свестила. Малкият Артур стремглаво се спуска към нея и се надвесва над лицето й.
— Какво й се е случило? — тревожно пита детето.
— Видя ни и припадна върху портокалите — простичко обяснява матасалайският вожд, с оранжев плод в ръка, сякаш държи неоспоримо доказателство.
4
Книга на Роже Фризон-Рош (1906–1999) — френски пътешественик, алпинист, изследовател и писател. — Б.пр.