Момчето нежно гали майка си.
— Събуди се, майчице! Аз съм, Артур! — шепне то с толкова ласкав глас, че майка му най-после идва на себе си, очарована от тази хубава мелодия. Тя бавно отваря очи и се смайва, като вижда лицето на сина си с много хубав вид. Първата й мисъл е, че навярно още сънува, усмихва се на ангелите и пак притваря клепачи.
— Мамо! — настоява Артур, потупвайки я по бузата.
Майката изведнъж отново отваря широко очи.
— Не сънувам ли? — пита тя уплашено.
— Ами не! Наистина съм аз, Артур! Твоят син! — казва той, като леко я разтърсва за раменете.
Майката осъзнава, че е намерила сина си, и веднага избухва в сълзи.
— О, моето любимо момче! — извиква тя и припада отново.
В другия край на градината бабата не подозира разигралата се драма и придружава Давидо до стълбищната площадка. Подлият собственик се взира в криволичещия път на хълма в далечината. Пак поглежда часовника, който непрекъснато стиска в ръка, като рефер с хронометър.
— Точно дванайсет! — гордо съобщава той на единствената си зрителка, защото в неговите очи двамата полицаи не се броят. — Точно дванайсет, а на хоризонта нищо не се вижда — чувства се задължен да добави той. Или по-скоро за да си достави удоволствие, посипвайки сол в раната.
Давидо въздъхва дълбоко, преди да прояви лицемерно съчувствие:
— Боя се, че дори през такъв хубав неделен ден, посветен на Бога, няма да стане чудо.
Той обръща гръб на бабата, за да се изхили глупаво. От него би излязъл чудесен сеид. Бабинка е много тъжна, а двамата полицаи са много смутени. Биха искали да помогнат на тази нещастна жена, но днес законът е на страната на Давидо и за съжаление полицаите изпълняват задълженията си добре.
Грозната усмивка на Давидо се изпарява и той възвръща сериозния си вид. Прокашля се и се обръща към бабата, която вече не е сама — Арчибалд и Артур са застанали до нея, единият хванал едната й ръка, другият — другата. Като в магия. Като по чудо. Давидо онемява с увиснала челюст. Нямаше да се учуди толкова силно дори ако известният фокусник Копърфийлд беше направил да изчезне пред очите му цял град. Това тук е повече от фокус. Повече от чудо. Това е катастрофа.
Арчибалд му се усмихва, не приятелски, просто учтиво.
— Прав сте, Давидо! Неделният ден е чудесен! — възкликва възрастният човек, винаги готов да се пошегува.
Давидо не помръдва, парализиран от изненада.
— Мисля, че трябва да подпишем два-три документа, нали? — пита дядото.
На Давидо са му нужни няколко секунди, за да поклати най-после глава. Шокът явно е намалил и без това доста ограничените му умствени способности.
— Хайде да отидем в салона, там е прохладно и ще ни е по-приятно — предлага Арчибалд с безукорна учтивост.
Докато върви към къщата, той незабелязано прошепва на ухото на Артур:
— Тъкмо сега съкровището ще ни е нужно! Аз ще го залъгвам, за да печеля време, а ти се заеми да прибереш рубините!
Артур не е сигурен, че му се пада най-леката задача, но този знак на доверие го изпълва с гордост.
— Можеш да разчиташ на мен — отговаря той също незабелязано, преди да се запъти към дъното на градината.
Още не извървял няколко метра, и ето че хлътва в една от дупките, изкопани от баща му. Артур се просва целият в ямата. Алфред подава нос от ръба на дупката, за да прецени щетите.
— Добре започваме! — казва му Артур с уста, пълна с пръст.
Глава 14
По същото време на големия площад в Некрополис се готвят за война. Сеидската армия се строява под формата на огромна буква М. Това са хиляди възседнали комарите си войници, готови да превземат новите земи.
Малтазар бавно пристъпва по балкона, надвесен в единия край на огромния площад, където е строена безупречната му армия. За случая е с нова пелерина — абсолютно черна, обсипана със стотици блестящи звезди, една от друга по-ярки.
Викът на войската посреща могъщия си господар, а той вдига ръка за поздрав към народа, както папата от балкона си.
„Принцът на мрака се опива от победата си — блестяща, смазваща, дори гнусна“ — мисли си Мино, все така застанал встрани от пирамидата, чудейки се какво да прави. Дали Артур е успял да оживее при такъв прилив? Практически е невъзможно, но не думата „невъзможно“ го смущава, а думата „практически“. Макар и да е едно на хиляда, все пак има малък шанс, който витае във въздуха, и Мино не смее да го провали. Той поглежда към новия си часовник. Артур е забравил само една подробност — къртичето е способно да се справи с цифрите и стрелките, стига само да успее да ги види.