Мино изпада в ужас. Колкото и да изпъва ръката си, за да я отдалечи от себе си, нищо не помага. Той не вижда ясно. Като къртица. Като баща си.
Артур кръстосва градината във всички посоки. Невъзможно е да се разпознае каквото и да било в този мащаб. Като се изключи ручейчето, което премина върху ореховата черупка. Той следва водното течение, минава край стеничката, висока само няколко тухли, и стига до огромната цистерна, пълна с вода. Някъде тук наоколо би трябвало да има съвсем мъничка решетка, скрита сред тревата, но колкото и да търси, Артур нищо не намира. Но затова пък Алфред намира топката си. Той я слага в краката на господаря си, който, според него, я търси навсякъде.
— Сега не е време за игра, Алфред — казва момчето, наистина напрегнато. То грабва топката и я запокитва надалеч, което не е най-добрият начин да се обясни на едно куче, че това слага край на играта.
През това време Мино се доближава до единия от пазачите на съкровището, прокашля се и много учтиво се обръща към него:
— Извинете ме, че ви безпокоя. Бихте ли ми казали колко е часът, моля? Не виждам много добре.
Сеидът има свирепа физиономия. Цяло чудо е, че не го пресича насред дума. Пазачът се навежда и се взира в часовника:
— Н’знам да ч’та! — изревава той като великан.
Свиреп и тъп.
— А, нищо, не е важно — казва със съжаление къртичето.
— Хайде, Мино, побързай! — насърчава го Артур отдалече, макар молбите му да не достигат до животинчето.
Алфред донася топката, махайки с опашка. Кучето наистина не разбира трагедията, която се разиграва пред него. Вижда само топката и игрите, които я съпътстват.
Артур хваща топката уморено и я запраща в другия край на градината. Или поне там иска да я запрати. Но за беда уморената ръка и лекият вятър решават друго — топката променя траекторията си и преминава през стъклото на прозореца в салона.
Давидо подскача и разлива кафето върху хубавия си кремавобял костюм. Понеже в кафето няма мляко, нищо не може да се направи — петното се вижда и туй то. Давидо изрича неразбираемо няколко обиди, които болката превръща в звукоподражателни думи.
Бабата се притичва с кърпа в ръка, а дядото прави съкрушена физиономия.
— Ох, наистина съжалявам! Знаете какви са децата.
Давидо дръпва кърпата от ръцете на бабата и се избърсва сам.
— Не, слава Богу! Все още нямам удоволствието да разбера какви са — изсъсква той през зъби.
— О, децата! — възхищава се Арчибалд. — Едно дете е душичка малка, изпълва живота ти, а в моя случай — просто ми го спаси! — признава възрастният човек, загатвайки за нещо, което само той може да разбере.
— Хайде да оставим душичката на мира и да си дойдем на думата! — подхвърля Давидо, побутвайки отново документите за подпис под носа на Арчибалд.
— Разбира се! — отвръща му дядото, загледан в книжата. Трябва на всяка цена да измисли нещо, за да спечели още малко време. — Нека първо ви направя друго кафе — казва той, като се надига от стола.
— Няма нужда! — отговаря Давидо, но дядото си прави оглушки и се запътва към кухнята.
— Получих това кафе от Африка. Първо го опитайте, после ще ми кажете дали ви е харесало.
Малтазар продължава да стои, изпънал ръце към ликуващата тълпа.
— Мои верни войници!
С тези думи той започва речта си и постепенно площадът стихва. Възцарява се страхопочтителна тишина и множеството поглъща жадно всяка негова дума, като дар свише.
— Часът на победата настъпи! — крещи владетелят с глас, от който те побиват тръпки, а ехото се заема да го повтори за онзи, който иска да го чуе.
Сеидският народ кряска от радост при всеки негов израз. Да се пита човек дали го разбират, или само глупаво се подчиняват на Даркос, който редовно им показва табела с надпис: „Ръкопляскания“. Но понеже повечето от тях не знаят да четат, задоволяват се само с крясъци.
Малтазар изчаква всичко да утихне и продължава речта си:
— Обещавам ви богатство и власт, величие и безсмъртие!
Сеидите отново викат, без да разбират напълно какво им обещава вождът, а и никога няма да го получат. Това са само думи на господар, но едва ли той ще сподели с някого богатство и слава, а още по-малко величие и безсмъртие.
— Сега ще завладеем и ще покорим всички онези земи, които ни принадлежат по право! — добавя той, предизвиквайки неудържим възторг сред насъбралите се.
Това вече го разбират и комари, и сеиди, тъпчейки нетърпеливо на място, възбудени от размаха на мисията, която им е поверена.