— Никога няма да ме спечели! — подхвърля Селения, сякаш удря гръм сред безоблачно небе.
Артур явно приема думите й за себе си. Той свежда глава, смазан от тази новина. Селения се усмихва с крайчеца на устните си.
— Естествено, говорех за М. Прокълнатия — казва тя, по-лукаво от всякога.
Артур се поизправя. Толкова му се иска да й говори без страх, да й каже какво мисли, какво чувства и да й зададе хилядите въпроси, които парят на устата му. От желание да ги задържи, ето че един успява да се изплъзне.
— Когато ти, се наложи да си избереш мъж… как ще разбереш разликата между онези, които искат само правата ти, и онези, които те обичат… истински?
В гласа на това малко момче има толкова много искреност, че дори една надменна принцеса не може да не се трогне. И навярно за първи път тя благоволява да го погледне с малко нежност в дъното на очите си. Един мил, благ и разнежен поглед, като розово памуче, като перце, като първите думи на една любовна песен.
Артур не смее да я гледа повече от три секунди. Има песни, които опияняват, които замайват.
Момчето не иска да се поддаде. Не веднага.
Селения се усмихва и се забавлява от смущението му.
— Много лесно е да се различи истинското от фалшивото, да се разбере дали един кандидат е искрен, или само привлечен от примамката на облагата и властта. Имам си тест за това.
Селения вече е метнала въдицата и наблюдава как Артур кръжи край нея.
— Какъв… тест? — изрича момчето, готово да клъвне.
— Тест за доверие. Онзи, който твърди, че обича годеницата си, трябва да е способен да й се довери напълно. Трябва сляпо да й вярва, както вярва на самия себе си. А за един мъж това е много трудно — обяснява му Селения все така хитро. Нейната рибка вече е зяпнала, готова да налапа въдицата.
— На мен можеш да се довериш, Селения — отвръща Артур, преливащ от искреност, захапал въдицата.
Селения се усмихва. Рибката се хвана! Тя спира и за миг се взира в него.
— Наистина ли? — пита тя, а бадемовидните й очи не го изпускат, страшни почти колкото очите на змията Каа от „Приказка за джунглата“.
— Да, наистина — отговаря й Артур със смущаваща откровеност.
Селения още по-широко се усмихва.
— Това предложение за женитба ли е? — пита тя леко иронично. Сякаш котка си играе с червената рибка, обезумяла от страх в аквариума си. И Артур е червен като рибката.
— Ами аз… още съм малко млад… — заеква той, — но няколко пъти ти спасих живота и…
Селения сухо го прекъсва:
— Любовта не означава да защитаваш онова, което не искаш да загубиш! Любовта означава да дадеш всичко на другия, дори живота си, без колебание, без дори да мислиш!
Артур е смутен. Той смяташе любовта за нещо голямо и силно, но с още неясни очертания. Единственото й въздействие, което беше изпитал, бе тази неуправляема топлина, която се разливаше по тялото му като топъл шоколад и караше сърцето му да бие ускорено.
Значи трябва да диша по-дълбоко, но колкото повече диша, толкова повече главата му се замайва. Ето какво въздействие има върху него любовта — сладък ликьор, от който краката ти омекват и губиш равновесие. Не беше разбрал, че залогът е много по-голям и че можеше да му струва и живота.
— Ти готов ли си да дадеш живота си? От любов към мен? — пита Селения все така дяволито.
Артур е объркан. Няма изход в неговия аквариум. Само гладка стена, която го кара да се върти в кръг.
— Ами… ако това е единственият начин да се докаже любовта… да! — съгласява се той, не напълно сигурен накъде ще се насочат събитията.
Селения се приближава и започва да се върти около него, както мишка около парченце сирене.
— Добре… да видим дали казваш истината — подхвърля тя. — Отстъпи назад!
Артур за няколко секунди се замисля. Ако крачка напред не задължава с нищо, сигурно същото важи и за крачката назад. И той леко отстъпва, радостен, че е преминал през първото изпитание.
— Още назад! — заповядва му Селения със зрънце коварство в погледа.
Артур поглежда към Бетамеш, но той вдига очи към небето и въздъхва. Игрите на сестра му никога не са го забавлявали. Най-вече тази, която той, изглежда, знае наизуст.
Артур се колебае още миг, после прави голяма крачка назад.
— Още! — отново му заповядва Селения.
Артур поглежда крадешката през рамо. Пропастта е там, нали от часове вървят по ръба й. Хубава бездна, толкова дълбока, че се губи в пълен мрак.
Артур е наясно с изпитанието. Далеч е от обичайните детски игри.