Робърт Лъдлъм
Ашкелон
ПРОЛОГ
Ашкелон, Израел
2,47 ч след полунощ
Нощният дъжд падаше като сребърни остриета. Черното небе беше изпълнено с тъмни облаци. Мъртвото морско вълнение и шибащите ветрове бяха убийствени за двете гумени лодки, свързани една за друга. Те приближаваха бреговата линия.
Хората в лодките бяха прогизнали. По потъмнелите им лица се стичаха струйки пот от напрежението и дъжда. Очите им премигваха от напрягане да доловят светлинки на брега. Групата се състоеше от осем палестински мъже от долината Бекаа и една жена, която не беше от техния произход, но бе обречена на тяхната кауза, защото се беше присъединила доброволно. Не се отказваше от съдбата, която беше избрала преди години. Muerte a toda autoridad!1 Тя беше съпруга на водача на групата.
— Още няколко минути! — извика широкоплещестият мъж, като клекна до жената. Неговите бойни снаряжения бяха плътно притегнати към тъмните му дрехи: един черен непромокаем сак, закрепен високо на гърба му, съдържаше експлозив. — Запомни, че когато слезем, трябва да хвърлиш котвата между двете лодки! Това е важно!
— Разбирам, съпруже, но бих се чувствала по-добре с вас…
— И да ни оставиш без възможности да избягаме и да продължим борбата? — попита той. — Електростанцията е на два километра от брега. Тя захранва Тел Авив и като я взривим, ще настъпи хаос. Ще откраднем кола и ще се върнем след час, но нашата екипировка трябва да е тук!
— Разбирам.
— Наистина ли, скъпа? Представяш ли си как ще бъде? Целият Тел Авив — в тъмнина! И самият Ашкелон, разбира се. Идеално е… а ти, любов моя, ти откри уязвимото място — идеалната цел!
— Аз само го предложих! — ръката й го галеше по бузата. — Ти само се върни при мен, скъпи, защото ти си моята любов.
— Без съмнение, моя Амая на пожарите… Достатъчно сме близо… Сега! — Водачът на десанта даде сигнал на мъжете от двете лодки. Всички се спуснаха зад борда в тежкия прибой, като държаха оръжията високо, а телата им бяха блъскани от разбиващите се вълни, докато завиваха през мекия пясък към плажа. На брега водачът светна с фенерчето си веднъж, което беше кратък светлинен сигнал за това, че цялото подразделение е на вражеска земя, готово да нахлуе и да си свърши работата. Съпругата хвърли тежката котва през борда, между двете свързани гумени лодки, като ги приближаваше и раздалечаваше една от друга според ударите на вълните. Тя отстрани радиостанцията си, тип „уоки-токи“, която щеше да бъде използвана само в критична ситуация, тъй като евреите бяха твърде хитри, и, разбира се, подслушваха радиочестотите по крайбрежието.
После внезапно, с ужасяваща обреченост, всичките мечти за слава експлодираха в ожесточени залпове от картечен огън по фланговете на десантната група. Беше касапница. Войници, които тичаха надолу по пясъка, стреляха с оръжието си по пулсиращите тела на бригадата от Ашкелон. Нямаха милост към нахлулия враг. Никакви пленници! Само смърт!
Жената-съпруга, в очертанията на лодката, се раздвижи бързо въпреки мъката си, въпреки шока, който парализираше съзнанието й. Бързите й движения не успяваха да намалят агонията, която я пронизваше. Тя промуши с дългото острие на ножа си страните и дъната на двете лодки, сграбчи водонепромокаемата торба, която съдържаше оръжие и фалшиви документи, и скочи през борда в прибоя. Като се бореше с вълните и течението с всички сили, тя си проправяше път на юг, по продължението на брега, около петдесетина метра, после заплува по диагонал на вълните към плажа. Полегнала в плитките води, чувстваше как силният дъжд почти я ослепява. После запълзя към опасната суша. Чу виковете на израелски войници, които крещяха на хибрю2. Всяка една фибра, всеки един мускул в тялото й замръзнаха в леденостудена ярост.
— Трябваше да вземем пленници.
— Защо? За да убиват децата ни по-късно, така както съсякоха двамата ми сина в училищния автобус?
— Ще ни обвиняват, че сме ги избили всичките.
— Мъртви са и майка ми и татко. Копелетата ги застреляли в лозето, двамата старци, сред гроздето.
— Дано гният в ада! Хизбула измъчи до смърт брат ми!
— Вземи им оръжието и изстреляй патроните наоколо… Прочисти мястото на нашите позиции.
— Яков е прав! Те се отбраняваха — можеха всички ни да убият!
— Ако беше така, тогава един от нашите трябваше да изтича до лагера за подкрепление!
— Къде ли са лодките им?
— Отишли са си вече, никъде не се виждат! Били са сигурно дузина! Убили сме всички, които сме видели!
— Бързо, Яков! Не можем да дадем на проклетата либерална преса никакви основания да ни обвинява.