Йордан Йовков
Асие
Когато Лютфи вадеше вода от кладенеца си, често му минаваше едно нещо през ума: че неговият кладенец, каквато хубава вода има, на каквото място е направен, пък, най-после, какъвто си е, тъй само като го погледнеш, е кладенец, с който човек може да се хвали и да се гордее. Другите селски кладенци не са такива. Ето, от софрата на своя кладенец Лютфи ги вижда: разкривени, полунапуснати, като че не са в село, а в някоя пустиня. Около тях няма стрък зелена трева, земята е прашна, утъпкана като харман от добитъка. Всички тия кладенци са горчиви, от тях поят само добитъка, хора рядко се мяркат, цял ден там прехвърчат врабци, косове и диви гълъби. Те си правят гнездата между камъните вътре в кладенците — врабците най-горе, по-долу косовете, а най-надълбоко — гълъбите, вън из локвите се къпят гъски. Някой изжаднял кон се е довлякъл из полето и ето го че дреме с часове над празните олуци.
Кладенецът на Лютфи е сладък. По един обичай, завещан от баща му, а на баща му от неговия баща, от кладенеца се даваше вода на всеки, който поиска. Това беше семейна добродетел, правеше се за себап. А тъй като кладенецът беше край самия път — големия път, който минаваше през Чифуткуюсу и отиваше за Кюстенджа, на кладенеца можеше да се отбие да пие вода всеки пътник и всеки каруцар можеше да напои конете си. Водата се вадеше с кон от стотина метра дълбоко, но пак се лееше щедро като от чешма. И затуй наоколо винаги се зеленееше чиста мека трева, а току до самия кладенец една млада върба спущаше надолу тънките си вейки, като косите на момиче.
Ето какво си мислеше Лютфи, когато стоеше на каменната софра на кладенеца си и чакаше да поеме тежкия тулум и да го излее в олука. Той вадеше вода вече от час и повече, а още не беше сварил да напълни двата олука, защото както винаги беше напълнил много котли, кофи и бъкели. Ето и Ибриям Чаушолу прескочи смъкнатия плет на двора си и тръгна насам. „В тая жега няма да отмине, а ще се отбие да пие и той вода“ — помисли си Лютфи. И наистина, още отдалеч Ибриям започна да подига и да оправя с ръка големите си руси мустаци, а Лютфи бавно заизлива тулума. Ибриям пи като от чучура на чешма, после се дръпна настрана и като пъшкаше издълбоко от удоволствие, започна да гали пак мустаците си. Да му каже, че водата е сладка и студена, нямаше защо, приказвано е, затуй Лютфи го попита:
— Какво ново, Ибриям?
— Ново ли? Хванали Мурада. Туй е новото.
— Хванали ли са го? Кога? Къде?
— Ей там го хванали ѐ, в Харманкуюсу. — Ибриям показа на юг. — Сега слязоха двама войника. Ще го карат при поручика на границата.
Лютфи беше залисан — спущаше въжето — и не може да отговори на Ибрияма, пък и това, което чу, го накара да се замисли. Кога се обърна, видя, че Ибриям се отиваше. „Бедният! — помисли си Лютфи за Мурада. — Има да си пати!“ Той метна въжето на макарата и пак се замисли.
Мурад беше чирак на Джалила. Той беше млад момък, широкоплещест, упорит и мълчалив, какъвто беше и господарят му. Зле бяха се събрали — два остри камъни брашно не мелят, но по-голямата беда беше в туй, че Джалил имаше дъщеря. Наистина ергените говореха на присмех, че била много по-руса, отколкото трябва, но Асие беше хубава. А за ергените тя беше недостъпна не само защото баща й беше богат, но защото и тя самата не харесваше когото и да е. Мурад, стройният, мъжественият и мълчалив Мурад, и падна на сърце и тя, въпреки повеленията на закона, му откри сърцето си. Джалил започна да се досеща, започна да се мръщи и да хока без причина Мурада. После му забрани да влиза в двора, да си седи отвън в одаята. Онзи ден пък, съвсем случайно, той сварил Мурада и Асие да си приказват до дувара. Побеснял от яд, Джалил грабнал едно дърво и макар, че Мурад се прехвърлил през дувара, той пак успял да го удари. Не беше Мурад човекът, който да прости такава обида. Цял ден той се губи из къра. А вечерта, когато се стъмняваше, стряхата на Джалиловата къща откъм пътя пламна и ако не бяха се случили хора да видят и да угасят огъня навреме, къщата щеше да изгори. В тъмнината бяха видели Мурада да се отдалечава бързо-бързо, направо през къра.
Никой не вярваше, че Мурад ще се остави да го уловят тъй лесно. Той можеше да потъне нейде из Делиормана и завинаги да заличи следите си. Джалил беше отишел в града, за да се оплаче. А ето, че Мурада го хванали. Сварил беше да отиде само на един час оттука. „Защо не е избягал по-далеч? Защо не се е скрил? Кой знае?“ — помисли си Лютфи. Може да не е тъй лесно да идеш много надалеч, когато върху ти тежи магията на такива сини очи, каквито имаше Асие. Сега ще закарат Мурада на границата. И като помисли колко е строг поручикът, Лютфи въздъхна и си каза: