„Дано да е жив!“ — помисли си Лютфи, въздъхна и погледна към горчивите кладенци. Гълъбите се спущаха и кацаха по тях.
— В Каралий — заразправя пак Звездоброецът — има един Пенчо, луд. Като го прихване, земе че скочи в някой кладенец, намери там някоя тенекия и започне да мери водата — пълни тенекията и я излива, пълни я и я излива. И брои, като че мери жито…
Наоколо пак се засмяха.
— Де, де, Василе… И ти… — все не вярваше дядо Вичо.
— Сетне? — попита някой.
— Сетне… Извадят го и туйто. Нищо му няма.
„Дано да е жив!“ — помисли си пак Лютфи и стана. Идеше поручикът. Настанаха и другите. Едновременно с поручика от селото се зададе стара жена. Тя плачеше, водеха я други две жени. Беше Мурадовата майка. Множеството утихна.
— Мурад! Ох, синко! Мурад! — викаше тя и се мъчеше да се изскубне из ръцете на жените. — Мурад! Мурад! Пуснете ме… Мурад!…
На два-три пъти тя се спущаше към кладенеца, като че искаше да се хвърли. Насила я отведоха настрана. Разчорлена, с изсъхнали вече очи, тя зави ниско, проточено, като че не плачеше, а пееше.
Кара Хасан също беше дошел и беше се приготвил: завързан с въжето през кръста и през чатала, със запретнати крачоли и гол над пояса. Щом дойде поручикът, изслуша онова, което му разправиха, погледна, както бяха направили другите, в кладенеца и заповяда да спущат Кара Хасана. Десетина мъже се заловиха за колелото — спущаха го бавно, предпазливо. Най-после въжето се свърши, додето трябваше — Кара Хасан беше стигнал до водата. Всички мълчаха и чакаха. Мина се доста време, което се стори извънредно дълго. Изведнаж тънкото въже, което се спущаше насред дебелото и служеше да се подава знак, се размърда и заигра. Кара Хасан даваше знак да го вадят. Мъжете пак се заловиха за колелото — конят отдавна беше турен настрана. Скоро се показа Кара Хасан. Но що има? Както си беше черен, Кара Хасан изглеждаше зелен. Лицето му беше издраскано и разкървавено.
— Де е онзи? Защо не го извади? — извика поручикът.
— Извадете ме! — с мъка проговори Кара Хасан.
Извадиха го и го сложиха настрани. Кара Хасан дишаше тежко. Бялото на очите му се беше увеличило.
— Казвай де! Защо не го извади? — попита пак поручикът.
— Бе, ефенди… Не ще… аз искам да го извадя, а той, като ме улови, зе да ме души… Не ща… Не ми трябва. Който иска, да влезе — аз не ща!
Тълпата около кладенеца зашумя: Мурад не само беше жив, но не искаше и да излезе. Какъв човек!
Заредиха се след туй какви не опити. Ония, които имаха най-силни гласове, навеждаха се над кладенеца и викаха на Мурада да се остави да го извадят — да се предаде. Някой предложи да спуснат пак Кара Хасана, но да му дадат сопа: ако не ще Мурад — да удря. После да го върже и да го извлекат. И това не помогна, защото Кара Хасан за нищо на света не искаше да влезе втори път в кладенеца.
По заповед на поручика от кръчмата донесоха едно голямо одеяло. Като го държеше срещу слънцето, поручикът се мъчеше да вкара в кладенеца сноп светлина и да види Мурада. Светлината можа да проникне на малка дълбочина — надолу оставаше тъмно. Тогава, като не знаеше вече какво да опита, офицерът заповяда да кажат на майката на Мурада, тя да го извика. Старата, разбра ли, не ли — доде до кладенеца, извика с плач „Мурад! Мурад!“ и пак поиска да се хвърли. Взеха я жените настрана.
Но ето че откъм селото се зададе млада жена. По вървежа и по снагата се познаваше, че е млада — инак тя беше закрита с фередже. Тълпата се раздвижи.
— Асие! Асие! — прошепнаха мнозина.
Асие дойде и се спря малко настрана.
— Какво иска? — попита поручикът.
— Иска да повика Мурада. — Васил Звездоброецът дойде и му прошепна нещо.
— Нека го повика — каза поручикът.
Момичето не погледна никого. Качи се на софрата. Залови се с едната си ръка за дирека и погледна надолу. Не мислеше вече да се крие, пусна фереджето. Ония, които не бяха я виждали, можаха да се уверят, че може и да е била много руса, но сега къносаната й коса беше червена като мед, лицето й беше много бяло, очите — сини. Тя се понаведе, смръщи изписаните си вежди и извика, колкото можеше:
— Мурад, излез! Аз те викам… аз… Асие… Асие! Мурад! Аз съм, аз…Асие! Асиее!!!
Гласът й кънтеше из кладенеца и слизаше надолу. Тя слезе, отиде малко настрана и се обърна. Гледаше тънкото въже. И всички гледаха, гдето гледаше тя. Миг-два-три — нищо няма. Изведнъж въжето заигра, мъжете с викове затикаха колелото. Асие си тръгна към дома. Тя вървя доста, като че знаеше колко трябва да върви — и пак се обърна: Мурад беше се подал от кладенеца, силни мъжки ръце посягаха да го поемат. Майката пищеше. Асие постоя, погледа, обърна се и си влезе в къщи.