Задават се земетръси, островът потреперва, част от него пропада, друга изниква от непрогледните вълни.
Морски работник е умът и негово дело е да превръща хаоса в пристан.
От всички тези поколения, от всички беди и радости, от любовта, войните и идеите се разнася един чист и спокоен глас. Чист и спокоен, защото съдържа всички грехове и тревоги на борещия се човек, преодолява ги и се изкачва.
Сред цялата тази човешка маса някой се катери, със зъби и нокти, облян в сълзи и кърви, и воюва, за да се спаси.
Да се спаси от кого? От тялото, което го обгръща, от народа, който го крепи, от човешката плът, сърце и мозък.
— Господи, кой си ти? Извисяваш се пред мен като Кентавър, с ръце прострени към небето, и нозе заклещени в калта.
— Аз съм Онзи, който се изкачва вечно!
— Защо се изкачваш? Изнемогваш, напрягаш се, мъчиш се да се изтръгнеш от животното. От животното и човека. Не ме изоставяй!
— Мъча се и се изкачвам, за да не потъна. Протягам ръце, вкопчвам се във всяко горещо тяло, надигам глава над мозъка си, за да поема дъх. Навсякъде се задушавам, не се побирам никъде.
— Господи, защо трепериш?
— От страх! Тъмното нагорнище няма свършване. Главата ми е пламък, който вечно се разпалва, но полъхът на нощта вечно духа, за да ме угаси. Борбата ми е застрашена всеки миг. Борбата ми е застрашена във всяко от тези тела. Лутам се и залитам сред плътта им като замръкнал пътник и викам:
„Помощ!“.
Четвърто стъпало: Земята
Не викаш ти. Не племето вика в ефимерните ти гърди. Не само белите, жълтите и черните човешки поколения викат в сърцето ти. Цялата Земя вика в гърдите ти, с водите и дърветата, с животните, хората и боговете си.
Земята се надига в ума ти и за първи път вижда цялото си тяло.
Тя настръхва. Тя е животно, което се храни, ражда, движи се и помни. Тя огладнява, изяжда рожбите си — растения, животни, хора и идеи, — смила ги с тъмните си челюсти, прокарва ги през тялото си и ги изплюва обратно в пръстта.
Тя помни, тя приласкава страстите си. Паметта ѝ се разтваря в сърцето ми, разпростира се, покорява времето.
Не сърцето е това, което подскача и се мята в кръвта ми. Това е Земята, цялата. Тя се обръща назад и преживява отново и отново ужасното си изкачване сред хаоса.
Помня една безкрайна пустиня от горяща и необуздана материя. Изгарям! Прекарвам безмерното и безредно време съвсем сам, отчаян, викащ в пустинята.
Лека-полека пламъкът изтънява, утробата на материята се овлажнява, камъкът оживява и се разчупва. Един малък зелен лист се надига във въздуха, тръпнейки. Захваща се в пръстта, закрепва се, вдига глава и ръце, сграбчва въздуха, водата и светлината, дои Вселената.
Дои Вселената и иска да я прокара през тънкото си като нишка тяло, да я превърне в цвят, плод и семе. Да я направи безсмъртна. Морето настръхва, разцепва се надве и от калното му дъно се надига един изгладнял, неспокоен и безок червей.
Тежестта е победена, камъкът на смъртта е отвален, пълчища от дървета и животни напират, проникнати от любов и глад.
Гледам земята с калния ѝ мозък и настръхвам, преживявайки отново опасността. Можело е да потъна, да се изгубя сред тези корени, които блажено пият от калта. Можело е да се размажа в тази дебела набръчкана кожа или да пърхам вечно в тъмния кървав череп на прадревния си предтеча.
Но аз съм спасен. Надминах дебелокорите растения, надминах птиците, рибите, зверовете и маймуните. Сглобих човека.
Сглобих човека и сега се мъча да го разглобя!
— Не се побирам! Не се побирам! Искам да изляза!
Векове наред този вик опустошава и опложда недрата на света. Прескача от тяло в тяло, от поколение на поколение, от вид на вид, все по-хищен и по-могъщ. Всеки родител крещи:
— Аз искам да родя по-висш от мене син! В ужасните мигове, когато този Вик пронизва тялото ни, ние усещаме как една предчовешка сила ни тласка безмилостно откъм гърба — кален и громолящ порой, пълен със сълзи и пот, с радостни, сластни и мъртвешки възклицания.
Любовен вятър духа над Земята. Замаяни от вихъра, живите твари се сливат — в морето, в пещерите, във въздуха, в пръстта, — преливайки от тяло в тяло едно голямо и неразгадаемо послание.
Но ние сме единствените, които, поглеждайки към щурма зад гърба си, започваме бегло да се досещаме защо са се борили, защо са раждали и умирали животните, по-назад от тях — растенията, още по-назад — целият онзи безразборен тил.
Обзема ни жал, благодарност и почит към старите ни съратници в битката. Те са работили, обичали и умирали, за да прокарат пътя, по който минаваме ние.