Накъде вървиш? Умножава се болката, умножават се светлината и мракът. Плачеш, държиш се за мен, храниш се с кръвта ми, възмъжаваш и риташ сърцето ми. Държа те в сърцето си, страхувам се от теб и ти съчувствам.
Сякаш сме погребали Някого, когото сме смятали за мъртъв, и сега го чуваме да вика в нощта: „Помощ!“. Той с мъка повдига гробния камък, повдига душата и тялото ни, все по-нагоре, дишайки все по-свободно.
Всяка дума, всяко деяние, всяка идея е тежкият надгробен камък, който той повдига. Също и моето тяло, и целият видим свят наоколо, небе и земя, са надгробният камък, който Бог се опитва да повдигне. Дърветата, животните и звездите викат: „Загиваме!“. Всяка жива твар простира ръце до небето и вика за помощ.
С прибрани до брадата колене, с ръце, прострени към светлината, с опрени в гръбнака стъпала — като кълбо се е сгушил Бог във всяка молекула на плътта.
Като Него ми се разкрива семето вътре в мен, когато разчупвам плода. Него разпознавам в кишата на калния човешки мозък, когато разговарям с хората.
Във всяко нещо се бори Бог, с ръце, протегнати към светлината. Коя светлина? Онази, която е вън от нещата!
Същността на нашия Бог не е само болката, нито само надеждата за бъдещия или земния живот, нито само радостта и победата. Издигайки в култ само едно от тези първозданни лица на Бога, всяка религия стеснява ума и сърцето ни.
Същността на нашия Бог е БОРБАТА. В тази борба се разгръщат и вечно работят и болката, и радостта, и надеждата.
Изкачването, битката с насрещното течение поражда болка. Но болката не е абсолютен монарх. Всяка победа, всяко временно равновесие по склона изпълва с радост живите твари, които дишат, хранят се, влюбват се и раждат.
Но в радостта и болката вечно избликва надежда — да избегнем болката, да удължим радостта.
И отново започва изкачването — болката, — и отново се ражда радостта, и отново избликва надеждата. Кръгът не се затваря никога. Не кръг е това, а вихър, който вечно се възкачва, раздухвайки, забулвайки и разбулвайки триликата борба.
Каква е целта на тази борба? Това се пита жалкият и винаги пресметлив човешки ум, забравяйки, че Великото дихание не действа сред човешкото време, пространство и причинност.
Великото дихание е по-висше от тези човешки въпроси. То съдържа богати и разнопосочни пориви, които слабодиханният ни ум възприема като противоречия, но вътре в божествената същност те се помиряват и воюват всички заедно, като верни съюзници. Първозданното Дихание се разклонява, разлива се, воюва, проваля се, побеждава, упражнява се. То е Розата на ветровете!
И ние плаваме и пътуваме — волно или неволно, съзнателно или несъзнателно — сред стремежите на Бога. Следователно и нашият път съдържа вечни елементи, няма начало и край, помага на Бога, рискува заедно с него.
Кой от всички Божии пориви може да проумее човекът? Един-единствен: различаваме само една червена линия, една кървавочервена линия над земята, която с мъка се възкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към човека.
Този несекващ прачовешки ритъм е единственият видим маршрут на Невидимия върху земята. Растенията, животните и хората са стъпалата, които Бог създава, за да стъпва по тях, изкачвайки се.
Трудно, страшно и безкрайно нагорнище. Ще победи ли Бог в този щурм, ще бъде ли сразен? Съществува ли победа? Съществува ли поражение? Нашето тяло ще изгние и ще се върне при пръстта, но какво ще се случи с Онзи, който го е прекосил за миг?
Но всички тези грижи са нищожни, всички надежди и отчаяния изчезват в изгладнялата фуния на божия вихър. Бог се смее, оплаква, убива, подпалва ни и ни оставя насред пътя овъглени!
А аз само с едно примигване на окото радостно усещам началото и края на света между двете си слепоочия.
Сгъстявам до един-единствен мълниеносен миг сеитбата, поникването, цъфтежа, плоденето и гибелта на всяко едно дърво, животно, човек, звезда и божество.
Цялата Земя е като семе, поникнало в гънките на мозъка ми. В главата ми избухва като малка няма светкавица онова, което безчет години се мъчи да порасне и върже плод в тъмната утроба на материята.
Ах! Ако можехме да зърнем тази светкавица, да я задържим за миг, да я превъплътим в човешка реч!
Ако можехме да закрепим тази мигновена вечност, която обема всичко — минало и бъдеще, — но без огромното любовно завихряне да застине в неподвижността на словото!
Като кивот е всяка дума и ние танцуваме край нея, усещайки настръхнали, че Бог е нейното страшно съдържание.