Не ме интересува какво име са дали на огромната безлична същност другите времена и народи. Те са я напълнили с човешки добродетели, с награди и наказания, със сигурни положения. Придали са единно лице на надеждите и страховете си, подчинили са безредието си на единен ритъм, намерили са висше оправдание, за да живеят и работят. Изпълнили са дълга си.
Днес обаче ние сме надскочили онези нужди, стъпкали сме онази маска на Бездната. Нашият Бог вече не се побира под старата си маска.
Сърцето ни прелива от ново напрежение, от нов блясък и мълчание. Мистерията е подивяла, Бог се е умножил. Тъмните сили се възкачват, умножават се и те, целият човешки остров потреперва.
Нека се наведем към сърцето си и смело да се взрем в Бездната. Нека се опитаме да изваем от плътта и кръвта си новото, съвременното лице на Бог!
Защото нашият Бог не е някаква абстрактна мисъл, не е логическа необходимост, не е високо и хармонично здание от силогизми и фантазии.
Той не е ясно очертана и избистрена конструкция на ума ни, неутрална и без мирис, нито мъж, нито жена.
Той е и мъж, и жена, и смъртен, и безсмъртен, и тор, и дух. Ражда, опложда и убива, самият той едновременно любов и смърт, отново ражда и убива, танцувайки и ширейки се вън от пределите на логиката, която не побира никакви противоречия.
Моят Бог не е всемогъщ. Той се бори, непрестанно рискува, трепери, препъва се във всяка жива твар, крещи. Непрестанно търпи поражения, надига се отново, целият в кърви и пръст, и продължава борбата.
Обсипан е с рани, очите му излъчват страх и упорство, челюстите и скулите му са разбити. Но той не се предава, изкачва се, с нокти и зъби, прехапал устни, изкачва се неустрашимо.
Моят Бог не е всеблаг. Изтъкан от суровост и дива справедливост, той безмилостно избира само най-добрите. Не изпитва съчувствие, не се интересува от хора и животни, нито от идеи и добродетели. Обича ги за миг, но непрестанно ги сразява и продължава напред.
Той е силата, която побира всичко и която ражда всичко. Поражда нещата, обича ги и ги погубва. И ако си помислим, че Бог е любовният вятър, който помита телата, за да премине нататък, и ако си припомним, че любовта работи непрестанно в кръвта и сълзите, погубвайки безмилостно индивидите, само тогава ще се доближим по-плътно до страховитото му лице.
Моят Бог не е всемъдър. Умът му е кълбо от светлина и мрак и той се мъчи да го размотае из меандрите на плътта.
Препъва се, движи се опипом. Залита надясно, връща се назад, обръща се наляво, души. Гърчи се над хаоса. Изнемогвайки, пронизва слепешком безброй векове и усеща как калните спирали на ума му бавно започват да се осветяват.
С неизразими мъки той започва да оформя върху тежката си мрачна глава очи, за да вижда, и уши, за да чува.
Моят Бог се бори без никакви гаранции. Ще победи ли? Ще бъде ли победен? Във Вселената не съществува нищо сигурно и той се хвърля в неизвестното, постоянно излагайки съдбата си на риск.
Вкопчва се в топлите тела, друга опора той няма. Вика за помощ. Обявява бойна готовност в цялата Вселена.
Наш дълг е, когато чуем този Вик, да се сберем ведно под знамената, за да воюваме на негова страна. Да се спасим или загинем заедно с него.
Бог е в опасност. Той не е всемогъщ, не трябва да чакаме сигурната му победа със скръстени ръце. Той не е всеблаг, не трябва доверчиво да чакаме да бъдем съжалени и спасени.
В пределите на ефимерната ни плът Бог е застрашен отвсякъде. Не може да се спаси, ако ние не го спасим с борбата си. Не можем да се спасим, ако не бъде спасен самият той. Ние сме едно. От слепия червей в дълбините на океана до безбрежната арена на Галактиката, едно-единствено същество се бори и рискува — самите ние. В нищожната ни глинена гръд едно-единствено същество се бори и рискува — Вселената.
Трябва да осъзнаем, че ние не вървим от единение с Бога към повторно единение с Бога. Не вървим от хаос към хаос. Не вървим от светлина към светлина, нито от мрак към мрак. В противен случай каква стойност би имал нашият живот? Каква стойност би имал въобще животът?
Не, ние сме тръгнали от един всесилен хаос, от една непрогледна, пихтиеста бездна от мрак и светлина. И в мимолетния преход на личния си живот всички ние — растения, животни, хора, идеи — се борим да подредим Хаоса вътре в себе си, да направим бездната прозрачна, да преработим в телата си колкото може повече мрак, да го превърнем в светлина.
Ние не се борим за Аза си, нито за племето, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за идеите си. Всички те са нетрайни и скъпоценни стъпала, по които Бог се изкачва и които рухват миг след неговото преминаване.