През краткия проблясък на живота си ние усещаме как самият Бог стъпва отгоре ни и внезапно разбираме: ако всички го пожелаем силно, ако впрегнем всичките видими и невидими сили на Земята и ги запратим нагоре, ако всички ведно, вечно бдящи, воюваме като съюзници, Вселената може да се спаси.
Не Бог ще ни спаси. Ние ще спасим нашия Бог, воювайки, творейки и превръщайки материята в дух.
Но цялата наша борба би могла да отиде на вятъра. Ако се уморим, ако изпаднем в малодушие, ако ни обземе паника, ще бъде застрашена цялата Вселена.
Животът ни е военна служба под знамената на Бог. Волю или неволю ние сме тръгнали на кръстоносен поход, за да освободим не Божи гроб, а Бога, погребан в материята и душата ни.
Всяко тяло и всяка душа е Божи гроб. Житното семе е Божи гроб — нека го освободим! Умът ни е Божи гроб, в него е легнал Бог и се бори със смъртта — нека се притечем на помощ!
Бог дава сигнал за битка и аз се втурвам в атака, тръпнейки.
Аз ще загина в тази битка, независимо дали ще дезертирам, или ще воювам храбро. Но в първия случай смъртта ми ще е ялова. Заедно с тялото ми ще се погуби и разпилее на вятъра и душата ми. Във втория случай аз ще се спусна в земята като пълен със семе плод. И изоставяйки тялото да гние, дъхът ми ще сплоти нови тела, ще продължи борбата.
Молитвата ми не е жалба на просяк, нито любовно обяснение. Не е жалък търговски отчет: „Давам, за да дадеш“.
Молитвата ми е боен рапорт пред генерал: „Това извърших днес, така воювах, за да спася общата битка в моя личен участък, на такива препятствия се натъкнах, така възнамерявам да воювам утре“.
Като конници препускаме — аз и моят Бог — в жаркия пек или под тихия дъжд. И разговаряме — бледи, гладни и непокорни.
— Генерале! — казвам му, а той обръща лице към мен и аз настръхвам, съзирайки неговото напрежение.
Любовта ни е груба. Седим на една и съща маса и пием едно и също вино в долнопробната кръчма на Земята.
И чукнем ли чаши, в миг зазвънтяват мечове, завилняват любови и омрази, напиваме се, пред очите ни се надигат кръвопролитни видения, в умовете ни рухват градове, ранени сме и двамата и крещейки от болка, плячкосваме като корсари един голям Дворец.
2. Отношението между Човек и Човек
Коя е същността на нашия Бог? Борбата за свобода. Сред непрогледния мрак се възкачва една огнена линия, която бележи хода на Невидимия. Какъв е нашият дълг? Да се изкачваме по тази кървава линия редом с него.
Добро е онова, което се стреми нагоре и помага на Бог да се изкачва. Лошо е онова, което влече надолу и пречи на Бог да се изкачва.
Всички добродетели и пороци сега придобиват нова стойност, освобождават се от мига и пръстта, съществуват в човека, преди и след човека, абсолютни и вечни.
Защото същността на нашата етика не е спасението на човека, който се променя във времето и пространството, а спасението на Бога, на този постоянен и неизменен ритъм, който воюва за свобода сред всевъзможните и изменчиви човешки образи и приключения. Жалки същества сме ние хората, малодушни, дребни и нищожни. Но една същност, по-висша от самите нас, безмилостно ни тласка нагоре.
От човешката кал избликват божествени песни, велики идеи, неистови любови — несекващ щурм, мистериозен, без начало и край, без цел, отвъд всяка цел.
Буца кал е човечеството, буца кал е всеки един от нас. Какъв е нашият дълг? Да се борим за малкото цвете, което ще разцъфне върху торището на плътта и ума.
Бори се да създадеш от нещата Бог, бори се да го създадеш от плътта, глада и страха, от добродетелта и греха.
Не тръгва ли светлината от една звезда, не се ли разлива, не пътешества ли безсмъртна из черната вечност? Звездата умира, но светлината ѝ — никога. Викът на свободата — също.
Бори се да сътвориш от нетрайната среща на противоположните сили, която представлява твоето съществуване, най-безсмъртното нещо, което е по силите на смъртните в този свят: един Вик. Веднъж изоставил в пръстта тялото, което го излъчва, този Вик се отправя на път и се труди във вечността.
Една неистова любов пронизва Вселената. Като ефира е тя: по-твърда от стоманата, по-мека от въздуха.
Разтваря и пронизва всичко, бяга и се изплъзва. Не спира да си отдъхне върху горещата подробност, не става робиня на любимото тяло. Това е Воюващата любов. Зад раменете на любимия тя вижда, че хората се люшкат и бучат като вълни, че животните и растенията се сливат и умират, че Бог е в опасност и ѝ вика: „Спаси ме!“.
Любов ли? Как иначе да наречем онзи порив, който урочасва материята, но мигом бива омагьосан от нея и желае да остави върху ѝ своя отпечатък? Съзре ли тялото, Любовта желае да проникне в него, да се слее със скрития в него любовен вик, да станат едно, да изчезнат, да станат безсмъртни чрез сина.