Любовта се приближава до душата и иска да се съчетае с нея, да няма повече „аз“ и „ти“. Подухва над човешката маса и съкрушавайки съпротивата на ума и тялото, иска да слее всички дихания — да станат бурен вятър и да повдигнат земята!
В най-критичните моменти Любовта сграбчва хората и ги слива насила, врагове и приятели, добри или лоши. Тя е по-висше от тях дихание, независимо от желанията и делата им. Тя е дъхът на Бог, диханието му над земята!
Спуска се сред хората както пожелае. Като танц, като любов, като глад, като религия, като кръвопролитие. Без да ни пита.
В тези решителни мигове Бог се опитва да омеси плътта и умовете в нощвите на земята, да метне тестото в безмилостния вихър на собственото си въртене и да му придаде лице. Своето собствено лице.
Не се отвръща с погнуса, не се отчайва от мътните глинени вътрешности. Работи, напредва, разяжда плътта, хваща се за стомаха, за сърцето, за фалоса, за ума на човека. Не прилича на онзи благодушен глава на семейство, който раздава поравно на децата си хляб и ум. Неправдата, Жестокостта, Копнежът и Гладът са четирите кобили, които влачат колесницата му по грапавата повърхност на земята.
Бог не може да бъде изваян от щастие, охолство и слава, той е изваян от срам, глад и сълзи. Във всеки критичен момент една кохорта от хора богоносци рискува и воюва най-отпред, поемайки цялата отговорност за битката.
В предишните столетия цивилизациите се създаваха и божествата се освобождаваха от жреци, царе, велможи и бюргери.
Днешният Бог е работник, освирепял от умора, гняв и глад. Той мирише на тютюн, вино и пот. Ругае, гладува, ражда деца, не може да заспи, изпълва с виковете си всяка педя земя и заплашва.
Вятърът промени посоката си и ние вдишваме една нова пролет, натежала от семена. Надигат се гласове. Кой вика? Ние, хората, викаме. Живите, мъртвите и неродените. Миг след това страхът пак ни смазва и замлъкваме.
Склонни сме да забравяме — от леност, от малодушие или по навик. Но онзи Вик внезапно пронизва дълбините ни отново, подобно на орел. Не можем да избягаме, защото той не идва отвън, не идва отдалече. Самото ни сърце е неговото обиталище.
— Изгори дома си! — крещи Бог. — Аз идвам! Не може да ме приеме онзи, който има дом. Изгори идеите си, зачеркни мислите си! Не може да ме намери онзи, който е открил решението. Аз обичам гладните, неспокойните и скитниците. Те непрестанно мислят за глада, за бунта и за безкрайния път — за Мене! Аз идвам! Напусни жена си, напусни децата и идеите си и ме последвай. Аз съм великият Скитник. Последвай ме! Издигни се над радостта и мъката, над мира, справедливостта и добродетелта! Право напред! Стъпчи в нозете си тези идоли, стъпчи ги, аз не се побирам в тях! Стъпчи дори и себе си, за да отмина и продължа нататък!
Огънят! Ето кой е големият ни дълг днес, сред този лишен от морал и надежда хаос.
На война срещу неверниците! Доволните, ситите и яловите — те са неверниците.
Омразата ни е безкомпромисна, защо то знае, че обслужва любовта по-добре и по-дълбоко от бездиханната филантропска обич.
Ние мразим и не се приспособяваме, ние сме сурови и несправедливи. Обладани от неспокойство и вяра, ние се стремим към невъзможното — подобно на влюбените.
Огън — за да бъде пречистена земята! За да зейне още по-страховито бездната между добро и зло, да се умножи неправдата, да се спусне Гладът и да изстърже стомасите ни — в противен случай няма да се спасим.
Днешният исторически момент е повратен и войнстващ, старият свят рухва, новият още не се е родил! Днес не е време за равновесие. Благородството, компромисът, мирът и обичта днес не са градивни добродетели.
Ние се носим в една страховита атака, надминаваме враговете си, надминаваме мудните си приятели, рискуваме насред хаоса, задушаваме се. Не се побираме в старите надежди и добродетели, в старите теории и практики.
Духа вятърът на разрухата. Той е днешният полъх на нашия Бог — нека го следваме. Вятърът на разрухата е първото танцувално изстъпление на творческото преобръщане. Той духа над глави и градове, руши идеи и здания, прелита над пустините и крещи:
„Бъдете готови! На война! На война!“.
Такова е нашето време, добро или лошо, красиво или грозно, богато или бедно — не сме го избирали ние. Такова е нашето време — въздухът, който дишаме, калта, която ни е дадена, огънят, хлябът, духът!