Казвай си: „Този, когото притискам и кърмя в пазвите си, ще спаси Бог. Трябва да му дам всичкото си мляко и всичката си кръв“.
Дълбока и неизмерима е стойността на този изменчив свят: за него се хваща Бог и се изкачва, с него се храни Бог и расте.
Сърцето ми се разтваря, умът ми се осветява и този ужасен световен лагер внезапно ми се разкрива като любовна арена.
Два бурни противоположни вятъра — единият мъжки, другият женски — се срещнаха и се сблъскаха на един кръстопът. За миг те се сляха, сгъстиха се и станаха видими.
Този кръстопът е Вселената. Този кръстопът е сърцето ми.
Танцът на този колосален любовен сблъсък се разлива от най-тъмната молекула на материята до най-могъщата мисъл.
Материята е жена на моя Бог. Те двамата се борят, смеят се, плачат и викат заедно в килията на плътта.
Те раждат и се разчленяват. Изпълват сушата, морето и въздуха с флора и фауна, с хора и духове. Първозданната двойка се прегръща, дели се, умножава се във всяка жива твар.
Цялата сгъстена тревога на Вселената избухва във всяка жива твар. Сред сладостта и горчилката на плътта Бог е застрашен. Но той се възправя, оттласква се стремително от мозъци и хълбоци, закрепва се за нови мозъци и хълбоци и битката за свобода избухва отново.
За първи път на тази земя Бог наблюдава собствената си борба чрез нашия ум и нашето сърце.
Радост! Радост! Не знаех, че този свят е толкова единосъщен с мен, че всички сме от една войска, че навсякъде край мен се борят звезди и маргаритки, които не ме познават, но аз се обръщам и им кимам.
Гореща, любима и позната, ухаеща на моето тяло е Вселената. Любов и война ведно, връхлитащо безпокойство, упорство и несигурност.
Несигурност и ужас. В един светкавичен проблясък аз съзирам, че върху най-високия връх на силата се прегръща последната и най-страховита двойка: Ужасът и Мълчанието. А помежду им — Пламък.
Мълчанието
Човешката душа е Пламък, тя е огнена птица, която подскача от клон на клон, от глава на глава, и вика: „Не мога да спра, не мога да изгоря докрай, никой не може да ме угаси!“.
За миг Вселената се превръща в огнено дърво. Приседнал на върха на пожара, между дима и пламъците аз държа неомърсения, свеж и невъзмутим плод на огъня — Светлината.
От високия връх аз наблюдавам червената линия, която се възкачва — кърваво трепетно блещукане, пъплещо като влюбено насекомо из кишавите гънки на моя мозък.
Аз, племето, хората, земята, теорията и практиката, Бог — всички сме призраци от пръст и мозък, удобни за наивните сърца, които се страхуват, удобни за лекокрилите души, които си въобразяват, че раждат.
— Откъде идваме? Накъде вървим? Какъв е смисълът на живота? — викат сърцата, питат главите, блъскайки по хаоса.
А огънят вътре в мен напира да отговори. Със сигурност ще дойде ден, в който огънят ще пречисти земята. Със сигурност ще дойде ден, в който огънят ще погуби земята. Денят на Второто пришествие.
Душата е огнен език, който облизва непрогледната твърд на света и се мъчи да я подпали. Ще дойде ден, в който цялата Вселена ще се превърне в пожар.
Огънят е първата и последна маска на моя Бог. Ние танцуваме и плачем между две големи клади.
Мислите и телата ни проблясват, отразявайки слънцето. Стоя спокоен между двете клади, с неподвижен ум посред вихъра, и казвам:
— Твърде малък е светът, твърде тясно е пространството между двете клади, твърде бавен е ритъмът на живота. Аз нямам време, аз нямам място за танцуване! Аз бързам!
Внезапно ритъмът на земята шеметно се ускорява, времето се разпада, мигът се завихря, превръща се във вечност и всяка точка — насекомо, звезда или идея — се превръща в танц.
Предишният затвор се сгромолясва, заключените в него страшни сили се освобождават и никакви точки не съществуват вече! Тази най-висша степен на аскезата се нарича Мълчание. Не защото нейното съдържание е върховното неизразимо отчаяние или върховната неизразима радост и надежда. Не защото е върховното знание, което не желае да говори, или върховното невежество, което не умее да говори.
Мълчание ще рече, че всеки, който е изпълнил службата си с всичките ѝ подвизи, накрая достига до най-високия връх на усилието отвъд всички подвизи и нито се бори, нито крещи. Мълчаливо, неуморно и безспир той съзрява ведно с Вселената.
Той се е пригодил към бездната, помирил се е с нея, както мъжкото семе се помирява с женската утроба.