Бездната е станала негова съпруга и той я обработва, разтваря я, изяжда вътрешностите ѝ, причастява се с кръвта ѝ, плаче, изкачва се и слиза заедно с нея, не я напуска!
Как да стигнеш до недрата на бездната и как да я оплодиш? Това не може да се изрече, не може да се напъха в думи, не може да се подчини на закони. Всеки от нас напълно свободен намира личното си спасение.
Не съществува Учение, не съществува Спасител, който прокарва пътя. Не съществува и път за прокарване.
Всеки от нас се изплъзва от дребния си, пълнен с въпроси мозък, издигайки се над собствената си глава.
Сред дълбоко Мълчание, прав и неустрашим, измъчен и играещ, изкачвайки се непрестанно от връх на връх, съзнавайки, че висините нямат край, надвиснал над бездната, изпей това магично и гордо заклинание:
ВЯРВАМ В ЕДИН БОГ, В ДИГЕНИС АКРИТАС7 — ВОЮВАЩИЯ, СТРАДАЩИЯ, ПРЕМОГЪЩИЯ, НО НЕ И ВСЕМОГЪЩ БОЕЦ В НАЙ-ДАЛЕЧНИТЕ ПРЕДЕЛИ, ВОЕНАЧАЛНИКА И САМОДЪРЖЕЦА НА ВСИЧКИ СВЕТЛИ СИЛИ, ЗРИМИТЕ И НЕЗРИМИТЕ.
ВЯРВАМ В БЕЗБРОЙНИТЕ МИМОЛЕТНИ МАСКИ, КОИТО СМЕНЯ БОГ ПРЕЗ ВЕКОВЕ ТЕ, И РАЗЛИЧАВАМ ЗАД НЕПРЕСТАННИЯ МУ ХОД ЕДНО НЕРАЗРУШИМО ЕДИНСТВО.
ВЯРВАМ В НЕГОВАТА БЕЗСЪННА И ТЕЖКА БОРБА, КОЯТО ОПИТОМЯВА И ОПЛОЖДА МАТЕРИЯТА — ЖИВОТВОРНИЯ ИЗВОР НА РАСТЕНИЯТА, ЖИВОТНИТЕ И ХОРАТА.
ВЯРВАМ В ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ — ТОВА ГЛИНЕНО ГУМНО, ВЪРХУ КОЕТО ДИГЕНИС АКРИТАС ДЕНОНОЩНО СЕ БОРИ СЪС СМЪРТТА.
— ПОМОЩ! — КРЕЩИШ, ГОСПОДИ. — ПОМОЩ! — КРЕЩИШ, ГОСПОДИ, И АЗ ТЕ ЧУВАМ.
ПРЕДЦИТЕ И ПОТОМЦИТЕ, И ВСИЧКИ ПЛЕМЕНА, И ЦЯЛАТА ЗЕМЯ ВЪТРЕ В МЕН — НИЕ ЧУВАМЕ С УЖАС И РАДОСТ ТВОЯ ВИК.
БЛАЖЕНИ ОНИЯ, КОИТО ТЕ ЧУВАТ, ГОСПОДИ, И КОИТО СЕ ВТУРВАТ ДА ТЕ СПАСЯТ, ИЗРИЧАЙКИ: „ЕДИНСТВЕНО АЗ И ТИ СЪЩЕСТВУВАМЕ“.
БЛАЖЕНИ ОНИЯ, КОИТО ТЕ СПАСИХА, ГОСПОДИ, И КОИТО СЕ СЛЯХА С ТЕБ, ИЗРИЧАЙКИ: „АЗ И ТИ СМЕ ЕДНО“.
И ТРИЖДИ БЛАЖЕНИ ОНИЯ, КОИТО, БЕЗ ДА СЕ ОГЪВАТ, НОСЯТ ВЪРХУ ПЛЕЩИТЕ СИ ГОЛЯМАТА, ПРЕВЪЗХОДНА И СТРАХОВИТА ТАЙНА:
ЧЕ ОНОВА ЕДНО НЕ СЪЩЕСТВУВА!
Най-проницителният вик на Казандзакис
Станало е обичайно да се твърди, че „Аскетика“ е увод към целокупното творчество на Казандзакис. Доколкото става дума за едно разножанрово, многотомно и дълголетно творчество, да се пише за неговия увод е упражнение, съпроводено с неизбежен риск. Рискът се усилва от енигматичността на творбата. В нейната тъкан се редуват структурни единици, всяка от които не само съзнателно отменя положенията на предишната, но и съдържа трудни за помиряване противоречия в самата себе си. Вероятно по тази причина опитите за тълкуване на „Аскетика“ не секват и до днес.
Загадката на „Аскетика“ тръгва от жанровата ѝ несводимост към общоприетите типове. Дали това е философия, побрана в лирична проза, или лирическо есе с елементи на философия? Изглежда, че тази хибридност е търсена от самия автор, който упорито избягва да прикачи на творбата си жанрово определение и предпочита да говори за нея като за вик.
В уводната си бележка към първото издание от 1927 г. той настоява: „Нека тази «Аскетика» бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“. Същата мисъл се прокарва и в обилния му епистоларен обмен. През септември 1927 г., малко преди да замине за Русия, Казандзакис пише до новата си спътница Елени:
„Гърция ме задушава, тук никой не е мой другар, никой не може да почувства душевната ми тревога. Тук всички възприемат «Аскетика» като произведение на изкуството, никой — като вик на търсене и ужас. Защото никой не носи в себе си този вик“. В същия ден споделя с приятеля си Панделис Превелакис: „Никой няма да разбере, че не става дума нито за произведение на изкуството, нито за философия“. Месец по-късно, отново до Елени: „«Аскетика» е един страховит и кървав вик, който ще бъде чут след смъртта ми. Сега хората разбират само поетичната ѝ форма. Но от тези сравнения и лирически фрази избликва пламенно, в пълно въоръжение, отвъд отчаянието и надеждата, бъдещото лице на Бог“. В сходен семантичен порядък писателят ще обяви творбата си за своя „мистична Теогония“. Десетина години по-късно ще поиска от Превелакис позволение да му посвети второто ревизирано издание на книгата и ще добави: „Това е най-разтърсващият вик на живота ми и не бих желал да го поверя на никого другиго“.
От още по-късна дата е запазен един собственоръчно изготвен от Казандзакис списък, добавка към кандидатурата му за неполучената Нобелова награда през 1946 г. Там „Аскетика“ фигурира в раздела „Философски съчинения“, редом с дисертацията му за Ницше и есето за Бергсон. При все това към края на живота си, през 1954 г., той отново е разколебан в класификаторските си усилия и споделя с Превелакис, че не знае в коя категория да постави „Аскетика“.
7
Легендарен воин от корпуса на „акритите“ (охранители на пограничните византийски области срещу набезите на арабите), чиито подвизи са възпети във византийската епическа поема „Дигенис Акритас“. — Бел.ред.