Кога за първи път Казандзакис е бил разтърсен от своя вътрешен вик и е решил да му придаде словесна плът в произведение с философски характер едва ли е възможно да се определи с хронологична точност. През оптиката на фикционалната му автобиография „Рапорт пред Ел Греко“ (1956), написана година преди смъртта му, виждаме автора на „Аскетика“ — още от ранното му детство в Ираклион на остров Крит, където е роден през 1883 г. — като търсещ и неспокоен дух, неспособен да намери убежище в заварените мисловни схеми. Това го тласка към постоянни пътешествия — и в света на идеите, и в географските измерения. В едно от писмата си нарича себе си „прелетна птица“. Неслучайно метафората за пътя присъства и в „Аскетика“, дори се явява като заглавие на една от петте ѝ части: Подготовката, Пътят, Видението, Практиката и Мълчанието.
Самата книга води през себе си сякаш в едно метафизично пътешествие, в което личният маршрут на автора е маркиран от сочещи в разни посоки и трудно проследими философски и мистически ориентири. Трудно проследими, защото макар и охотно да припознава като свои духовни водачи и любими „пирати“ Христос, Ницще, Бергсон, Буда, Ленин, Одисей (и кого ли още не), мислителят Казандзакис е създаден от духа на своето време по много по-сложен начин, отколкото предполагат стройните формулировки. В този текст обаче ще се опитам да разгледам генезиса на „Аскетика“ по-опростено, като част от един биографичен път, обвързан с няколко конкретни топоса — Париж, Виена, Берлин и Москва, — които имат ключово значение за ферментирането на идейните влияния, намерили израз в творбата.
От 1907 до 1909 г. Казандзакис се намира в Париж, където усилено изучава философия и литература. Оттогава датира и срещата му с Анри Бергсон, чиито лекции в Колеж дьо Франс посещава, а според „Рапорт пред Ел Греко“ — и първата му задочна среща с Фридрих Ницше.
В Париж протича важен етап от съзнателната подготовка на Казандзакис. Съдим за това по едно писмо до негов приятел от 1908 г., в което споделя, че има намерение да изработи свой личен възглед за живота, своя лична теория за света и съдбата на човека, и по-нататък, съгласувано с тях, да напише каквото ще напише — систематично, с конкретно поставена цел и програма. После уточнява, че именно Бергсон му предоставя желаните теории.
По същото време самотният студент по философия е пленен от аурата на Ницше. В „Рапорт пред Ел Греко“ първият му досег с философа е представен чрез сцена, разиграла се в библиотеката „Сент-Женевиев“, където една девойка му поднася книга с портрет на мъж, чиито черти — челото, гъстите вежди и хлътналите очи — напомнят силно неговите собствени. Портретът, разбира се, принадлежи на Ницше. Истината е, че Казандзакис познава философа отпреди пристигането си в Париж, вероятно още като ученик в гимназията на родния Ираклион (1899–1902) и по-късно като студент по право в Атинския университет (1902–1906). Във всеки случай най-ранното споменаване на Ницше от Казандзакис се отнася към 1906 г. и е в първия му публикуван текст „Болестта на века“. Въображаемата среща, описана в автобиографичната книга, творчески изопачава фактите — както често се случва в „Рапорта“, — за да засили внушението по алегоричен път, изграждайки своеобразен мит за мистичното родство между двамата мъже, проектирано дори до нивото на физическите им характеристики. Последиците от този мит са значителни. За влиянието на Ницше върху Казандзакис се е говорило много, но в повечето случаи твърде неясно и повърхностно. За да разберем действителното отношение на адепта към възгледите на учителя, трябва да се обърнем — както предлага вещият познавач на писателя Питър Бийн — към публикуваната през 1909 г. докторска дисертация на Казандзакис със заглавие „Фридрих Ницше за философията на правото и държавата“.
В този труд философията на Ницше е разгледана върху фона на интелектуалната история на Европа, приключила — поради несъвместимостта на научния прогрес, и в частност дарвинизма, с овехтялата ценностна система, подхранвана от изнежения християнския морал — с болестта на века, чието име е нихилизъм. Очевидно е, че младият Казандзакис се солидаризира с бунта на Ницще срещу редица от сочените от него причини за този декаданс: насаждания от религията страх от Бога, християнското състрадание, буржоазния морал и законност, доктрините за свободната воля, за човешкото равенство и еманципацията на жените, за демокрацията и пацифизма. Същевременно той е резервиран към контрапредложенията на Ницше, и особено към идеите му за свръхчовека, волята за власт и йерархичното класово деление на господари и роби. Към края на живота си Казандзакис ще бъде по-експлицитен, отколкото е бил в дисертацията: „Обичах Ницше заради въпросите, които задаваше, но не и заради отговорите му, които не бяха добри“. И все пак създателят на свръхчовека е представен в дисертацията не като застъпник на нихилизма, а като медик, който диагностицира симптомите му и търси подходящото лечение. Нихилизмът му е само привиден, тъй като лечебният му метод е хомеопатичен: за да преодолее разлома между новата научна реалност и разклатената скала на традиционните ценности, той избира да го задълбочи още повече. Някои пасажи в „Аскетика“, които — поне на първо четене — шокират с отявления си антихуманистичен патос, сякаш носят следите от този хомеопатичен подход: