Выбрать главу

Не можем да преборим тъмните си страсти чрез трезва, анемична, неутрална и чужда на всякаква страст добродетел, а само чрез други, още по-силни страсти.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че обслужва любовта по-добре и по-дълбоко от бездиханната филантропска обич.

Огън — за да бъде пречистена земята! За да зейне още по-страховито бездната между добро и зло, да се умножи неправдата, да се спусне Гладът и да изстърже стомасите ни — в противен случай няма да се спасим.

Духа вятърът на разрухата. Той е днешният полъх на нашия Бог — нека го следваме. Вятърът на разрухата е първото танцувално изстъпление на творческото преобръщане.

Войната е законният владетел на нашето време. Единствено воинът днес е добродетелен и съвършен човек. Защото, верен на големия полъх на времето, рушейки, мразейки и желаейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.

Друг ключ към отношението Ницше — Казандзакис ни дава едно писмо от 1921 г. до първата съпруга Галатия. В него писателят твърди, че не се интересува от изкуството заради самото изкуство, а от възможността да открие и изрази нов смисъл на живота, подобно на Ницше и Толстой. Именно тук, в търсенето на съюза между философия и изкуство, а не в заимстването на конкретни философски възгледи, трябва да се търси главният ницшеански отпечатък върху автора на „Аскетика“. Няма никакво съмнение, че тя е написана в стила на „Тъй рече Заратустра“. Още в дисертацията си Казандзакис се опитва да разбере защо Ницше е толкова влиятелен и сам си отговаря: защото е успял да придаде на абстрактните си мисли лъчение, стигащо до масите, защото е разбрал, че една велика идея може да задвижи хората само ако бъде превърната в чувство и страст. Основният залог на „Аскетика“ е тъкмо в спойката между хладно философстване и стоплящ го с живостта си лиричен изказ, който следва ритъма на сърцето. Проповедната форма на творбата, определени символи, метафори и образи са преки заемки от „Тъй рече Заратустра“. Ще се огранича с няколко примера за два очевидни паралела: вечността, видяна като невеста, и човека, представен като мост или стъпало, по което минава онзи, който за Ницше е свръхчовек, а за Казандзакис — Бог:

О, как да не горя от страст аз по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — по пръстена на възврата! Нивга още не съм открил аз друга жена, от която да бих искал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност!

(„Тъй рече Заратустра“)

Сякаш целият този живот е вечна и видима гонитба, в която един невидим Жених преследва от тяло в тяло неукротимата си Невеста, вечността.

(„Аскетика“)

Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

(„Тъй рече Заратустра“)

Вие сте само мостове: нека по-високи минат по вас на отвъдния бряг! Вие означавате стъпала. Затова не се сърдете на онзи, който ще се изкачи по вас към своята висина!

(„Тъй рече Заратустра“)

Аз съм временен мост. Някой минава по мен и рухвам подире му. Един Воин ме прекосява, изяжда плътта и мозъка ми, за да прокара път и да се отърве от мен.

(„Аскетика“)

Ние не се борим за Аза си, нито за племето, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за идеите си. Всички те са нетрайни и скъпоценни стъпала, по които Бог се изкачва и които рухват миг след неговото преминаване.